— В името на Отца и Сина и Светия дух — с пресекващ глас абатът улови крайчеца на златотканата кърпа и я дръпна, разкривайки восъчно лице, осеяно с по-тъмни петна — това е самият свети Кътбърт. Най-прославеният, най-блажен и възлюбен от всички небесни застъпници. О, мили боже, спаси и помилуй нас, грешните. — И той, коленичил на пода, се заклати напред-назад.
До десетгодишна възраст аз бях отгледан с истории за свети Кътбърт. Знаех как той научил хор от тюлени да пее псалми, а орлите му носели храна на един малък остров недалеч от Бебанбург, където се усамотил за известно време. С молитвите си можел да усмирява бурите и така избавил безброй моряци от удавяне. Ангелите слизали да си приказват с него. Веднъж спасил цяло семейство, като заповядал на пламъците, обхванали къщата им, да се върнат в ада, откъдето са дошли. Имал навика посред зима да влиза до шия в леденото море. Стоял така по цяла нощ и се молел, а на сутринта, щом излезел на плажа, монашеското му расо било още сухо. В безводни години карал извори да бликват от съсухрената земя, а ако птиците крадели новозасетия ечемик, им нареждал да го върнат обратно в браздите и те го слушали. Или поне така разправяха.
Положително беше най-таченият светец на Нортумбрия — онзи, който бдеше над нас и към когото насочвахме молитвите си, за да може да ги прошепне в ухото на Бога. А ето че сега лежеше в резбования и позлатен дървен сандък, изпънат по гръб, с чернеещи ноздри, хлътнали бузи и леко зяпнала уста, в която изсъхналите венци бяха оголили редките зъби така, че приличаха на кучешки. Един дори бе счупен. Клепачите на очите бяха затворени. Моята мащеха имаше гребен, за който се твърдеше, че принадлежал на светеца. Тя все се хвалеше как намерила в него косми, които имали цвят на чисто злато, но косата на този мъртвец бе черна като катран. Дълга, права и зализана назад от високото чело към монашески остриганото теме. Едред внимателно наложи митрата върху главата му, сетне се наведе и целуна рубинения пръстен.
— Забележете — каза с проникновен глас, галейки едната от костеливите ръце — как плътта е незасегната от тление. Това е истинско чудо и безспорен знак за святост. — Той се наведе пак и този път целуна светията право в полуотворените, пепеляви устни. — О, преблажени Кътбърт, напътствай ни и ни води към слава в името на онзи, който умря на кръста заради нас и от чиято дясна страна сега седиш ти във вечно великолепие и блясък, амин!
— Амин! — повториха монасите. Най-близките се бяха надигнали от пода, за да видят нетленните мощи, и повечето плачеха, съзерцавайки жълтеещото лице.
— Пред теб, млади човече — обърна се отново към мен Едред, — е духовната сила на Нортумбрия. В тези сандъци са заключени нашите чудеса, нашите съкровища, нашата слава, светините, посредством които общуваме с Бога и търсим неговата закрила. Докато те са в безопасност, и ние сме в безопасност. А някога — тук той се изправи и гласът му стана суров — всички те бяха под закрилата на господарите на Бебанбург, но тази закрила им изневери! Езичниците връхлетяха, изклаха монасите, а обитателите на крепостта се скриха зад нейните стени, вместо да излязат и да се бият с тях. Но нашите предци съхраниха Христа в сърцата си и оттогава ние бродим из пустошта, носейки символите на вярата със себе си. И един ден ще построим велик храм, а светлината на тези реликви ще озарява обетованата земя. Към тази земя аз водя своя народ! — Той махна с ръка, сочейки тълпите извън църквата. — Бог ми е пратил армия и тази армия ще триумфира, но не аз ще я водя в битка. Всевишният и свети Кътбърт ме дариха с видение, в което ми показаха нейния предводител, нашия крал. Показаха ми крал Гутред!
Тук абатът улови ръката на Гутред и я вдигна високо, предизвиквайки овациите на множеството. Самият Гутред имаше по-скоро слисан, отколкото царствен вид, а аз просто сведох очи към покойния светец.
Знаех, че приживе Кътбърт е бил епископ и игумен на манастира в Линдисфарена — островът, разположен северно от Бебанбург. Почти двеста години тялото му бе лежало в манастирската крипта, докато викингските атаки не бяха станали твърде застрашителни. За да спасят светите мощи, монасите ги бяха отнесли във вътрешността на страната и оттогава бродеха с тях из цяла Нортумбрия. Едред негодуваше, задето моето семейство не бе защитило манастира и обитателите му, но силата на Бебанбург, кацнал върху издадената над вълните скала, бе именно в неговата недостъпност. Само глупак би напуснал стените му, за да се бие. Ако трябваше да избирам дали да запазя Бебанбург, или да спася някаква реликва, с лекота бих се простил с целия християнски календар. Съсухрени трупове на светци има под път и над път, но непревземаеми крепости се срещат рядко.
— Представям ви — извика Едред, все още държейки ръката на Гутред — краля на Халиверфолкланд!
