Изглеждаше, че утрото никога няма да настъпи, а дори и да настъпи, ние ще сме толкова вкочанясали, че няма да можем да помръднем. Но накрая билата на хълмовете зад реката се озариха в бледа сивота, която постепенно започна да се разпростира. Притиснахме плътно гърбове към оградата от колове, за да се скрием от съгледвачите на стената. Сивотата стана по-ярка, а в крепостта закукуригаха петли. Дъждът продължаваше упорито да вали. Ниско долу реката се разбиваше на бяла пяна в скалите, а стволовете на дърветата започваха да се различават, макар и още тънещи в сенки. На десетина крачки от нас мина язовец и тромаво се упъти надолу към брега. После облаците на изток се прорязаха от червеникава ивица и дневната светлина неусетно се разля, унила и мокра. Сега Рагнар трябваше да строява бойците си пред главния вход, за да отвлече вниманието на защитниците. Ако някой изобщо щеше да идва за вода, сега бе моментът.
— Щом дам команда — обърнах се тихомълком към хората си, — действате бързо! Втурвате се към портата, убивате стражите и после не се отдалечавате от мен! А влезем ли веднъж вътре, никакво бързане. Просто ще се разхождате така, сякаш сте тукашни.
Само дванайсетимата нямахме никакъв шанс срещу войниците на Кяртан. Целта ни бе да проникнем в крепостта, без да привлечем внимание. От Ситрик знаех, че зад портата към кладенеца има плетеница от тесни улички. Надявах се, ако се справим бързо и неусетно със стражите, да тръгнем по тези улички към северната стена. Всички носехме метални или кожени ризници, а лицата ни щяха да са скрити от шлемовете. Ако бранителите бяха заети да наблюдават настъпването на Рагнар, можеше да не ни обърнат особено внимание или да решат, че сме от тях. Идеята ми бе, щом наближим бастиона край главната порта, да завладеем част от стената достатъчно дълго, за да могат хората на Рагнар да се присъединят към нас. По-пъргавите щяха да се прехвърлят през нея, като забиват брадви в дървото и ги използват за стъпала, а също с помощта на кожените ремъци, които носехме. Щом съберяхме достатъчно мъже, щяхме с бой да си проправим път към портата и да я отворим, за да пуснем останалите.
Идеята изглеждаше добра, докато я описвах на Рагнар и Гутред, но сега, в хладната светлина на утрото, изведнъж ми се стори нелепа и отчаяна. Обзе ме чувство на безнадеждност и докоснах амулета на шията си.
— Молете се на своите богове всичко да мине добре и да не ни хванат — казах, което бе напълно погрешно. Вместо да изглеждам уверен, издавах страховете си, а и сега не беше време да се молим на боговете, защото бездруго се намирахме в техни ръце. Те можеха да ни помогнат или погубят, в зависимост дали им допадаше нашето начинание или не. Навремето слепият Равн, дядото на Рагнар, ми разправяше как боговете обичали смелостта и решителността, а мразели малодушието и колебанието. „Ние сме тук, за да ги забавляваме, нищо повече — казваше той. — И ако се справим добре, можем да пируваме с тях до края на вечността.“ След като загубата на зрението го бе направила неспособен да се сражава, Равн бе станал скалд — иначе казано, поет, възпяващ битките и куража. Мина ми през ум, че ако се справим успешно с тази задача, ще осигурим материал на поне дузина скалдове.
Откъм крепостта се разнесоха женски гласове и аз вдигнах ръка, давайки знак за тишина. После гласовете се усилиха и се чу тропот на дървени ведра. Една от говорещите се жалваше за нещо, но думите й не се чуваха ясно. После друга жена й отговори:
— Не могат да влязат тук. Не могат и толкова.
Говореха на английски, от което заключих, че са робини или жени на някои от датчаните на Кяртан. Първото ведро цопна в кладенеца. Продължих да държа ръката си вдигната. Пълненето на всички ведра щеше да отнеме време, а аз исках стражите да се отегчат и да притъпят вниманието си. Огледах изпоцапаните лица на своите спътници, търсейки най-малкия признак на колебание, който не би се понравил на боговете. И тогава внезапно осъзнах, че сме не дванайсет, а тринайсет на брой. Тринадесетият мъж държеше главата си наведена, така че не можех да видя чертите му. Сръчках ботуша му с копието и той ме погледна.
Тя ме погледна. Беше Гизела.
