Бела наистина имаше нужда от утеха. Бе разтърсена до дъното на душата си.
Загърна се с хавлия и го задърпа към спалнята. Когато отново бяха заедно под завивките, се сгуши в него. И двамата бяха все още сковани. Беше решила, че близостта ще помогне. Не стана така.
След дълга пауза гласът му проряза мрака.
— Ако знаех какво ще стане, никога нямаше да позволя да се случи.
Тя вдигна лице към неговото.
— За първи път ли стигна до края?
Изненада я не последвалото мълчание, а това, че изобщо й отговори.
— Да.
— Никога ли… не си си доставял удоволствие? — прошепна тя, макар че знаеше отговора.
Зейдист издиша бавно.
— Не обичам да го докосвам. Честно да ти кажа, дори мразя факта, че бе вътре в теб. В момента искам да си във ваната, но потопена не във вода, а в белина.
— На мен ми хареса да бъда с теб. Радвам се, че бяхме заедно в леглото. Но онова, което се случи в банята…
— Не искам да бъдеш част от това. Не исках да правиш това за мен, защото те… омърсявам.
— Хареса ми да те даря с оргазъм. Просто… Означаваш прекалено много за мен, че да ти причинявам болка. Може би бихме могли да опитаме…
Той се отдръпна.
— Съжалявам. Трябва… Отивам при Ви. Имам работа.
Тя го сграбчи за ръката.
— А ако ти кажа, че беше красив?
— Бих ти отговорил, че проявяваш съжаление към мен, което не ми харесва.
— Не, това, което изпитвам, не е съжаление. Иска ми се да беше свършил в мен и наистина мисля, че си великолепен, когато си възбуден. Умирах да те докосна. И все още копнея да го погаля. Искам да го взема в устата си. Какво ще кажеш за това?
Той се изтръгна от прегръдките й и стана от леглото. Облече се с бързи и резки движения.
— Ако искаш да видиш секса, който правихме в друга светлина, за да се справиш с това, добре. В момента лъжеш сама себе си. Но много скоро ще проумееш, че си жена, която е достойна за много повече. И тогава ще съжалиш, че си била в леглото с мен.
— Няма.
— Само почакай.
И излезе, преди да е намерила подходящи думи, с които да му отговори.
Бела кръстоса ръце на гърдите си. Кипеше от гняв и разочарование. После отметна завивките. По дяволите, беше много горещо в стаята. Или може би тя се чувстваше така заради силната нервна възбуда.
Неспособна да остане повече в леглото, тя се облече и тръгна по коридора покрай редиците статуи. Нямаше значение къде ще се озове, просто трябваше да се махне от онази стая и да намери прохлада.
Зейдист спря в подземния тунел на половината разстояние между главната сграда и къщата, в която живееха Вишъс и Бъч.
Хвърли поглед зад себе си към редицата лампи по тавана. Те продължаваха и напред — сякаш до безкрая. Не виждаше нито вратата, през която бе влязъл, нито онази, през която щеше да излезе.
Е, и ако това не бе идеалната метафора на живота.
Облегна се на стоманената стена на тунела. Чувстваше се в капан, независимо от факта, че никой и нищо не го задържаше.
О, това не беше вярно. Капанът беше Бела. Тя го оковаваше във вериги.
Привързваше го към красивото си тяло и нежното си сърце, примамваше го с онази ненавременна и невъзможна любов, която гореше в сапфирените й очи. Да… Бе хванат в капан.
Неочаквано и за самия него, мислите му се насочиха към онази нощ, в която Фюри го освободи от робството.
