— Не, аз не съм… — Мъжът прочисти гърлото си. — Не съм ти… господар. Винаги си имал семейство. Беше ни отнет. Търся те вече повече от век.
— Страхувам се, че грешите.
Воинът направи движение, като че ли се канеше да стане, и робът побърза да се отдръпне. Сведе поглед към земята и покри главата си с ръце. Не можеше да понесе мисълта, че отново ще го бият, макар и да го бе заслужил с неподчинението си, и побърза да каже, ломотейки:
— Не исках да ви обидя, господарю. Поднасям ви уважението си.
— Господи! — От гърлото на непознатия излезе някакъв неясен приглушен звук. — Няма да те ударя. В безопасност си… Открих те, братко.
Робът отново поклати глава, неспособен да слуша повече. Изведнъж осъзна какво ще се случи след падането на нощта, какво трябваше да се случи. Той бе собственост на Господарката, което означаваше, че трябва да го предадат обратно в ръцете й.
— Умолявам ви — изстена той, — не ме връщайте при нея. Убийте ме сега… Не искам отново да бъда затворен в онази килия.
— Ще убия и двама ни, но няма да позволя отново да бъдеш хвърлен в тъмница.
Робът вдигна поглед. Жълтите очи на воина горяха в мрака.
Той втренчи поглед в тях. Времето минаваше. И тогава си спомни… Много, много отдавна, когато беше дошъл в съзнание след преобразяването си, Господарката му бе казала, че харесва яркожълтите му очи. Сред тяхната раса жълтите ириси бяха нещо рядко. Думите и действията на воина започнаха да достигат до съзнанието му. Защо някой непознат ще се бие, за да го освободи?
Воинът се размърда, трепна и повдигна едното си бедро.
Долната половина на крака му я нямаше.
Робът отвори широко очи. Как бе успял да спаси и двама им с подобна рана? Би трябвало да му е струвало огромно усилие, за да държи дори собствената си глава над водата. Защо просто не го бе оставил да се удави? Само кръвна връзка можеше да бъде причината за подобна всеотдайност.
— Ти си мой брат? — изрече неясно робът. Ранената горна устна му пречеше да говори. — Наистина ли съм твоя плът и кръв?
— Да. Ние сме близнаци.
Робът затрепери неудържимо.
— Не е вярно.
— Напротив. Това е истината.
Робът бе завладян от необясним ужас, който го скова в ледената си хватка. Сви се на кълбо, макар да изпитваше болка, тъй като кожата почти по цялото му тяло беше смъкната, а плътта оголена. Никога не му бе хрумвало, че е възможно да бъде нещо различно от роб, че може да получи шанс за един различен живот… Да бъде свободен, а не нечия собственост.
