Почувства меката възглавница на водата само за миг, преди усещането за солта, която разяждаше пресните му рани, да го потопи в болка и мрак. Изгуби съзнание.
Когато отново се свести, усещаше тялото си като торба, пълна с болка. Смътно осъзна, че едната му страна е скована от студ, а другата е сравнително топла. Раздвижи се и се опита да се огледа. В резултат на движението му топлината смени мястото си… Намираше се в нечии прегръдки. Някакъв мъж го бе прегърнал откъм гърба.
Робът се отдръпна от твърдото мускулесто тяло и започна да се влачи през калта и прахта. Макар и слабо и замъглено, зрението му показваше пътя. Видя огромен камък и се скри зад него. Почувствал се в относителна безопасност, си пое дълбоко дъх, макар това да предизвика болки в цялото му тяло. Вдъхна мириса на море и неприятната воня на мъртва риба.
Долови и някаква друга миризма, остра и метална…
Надникна иззад ръба на камъка. Макар и зрението му да бе слабо, различи силуета на мъжа, който беше влязъл в килията заедно с Господарката. Воинът беше опрял гръб на стената на пещерата, дългата му коса се спускаше на вълни върху мощните му рамене. Скъпите му дрехи бяха разкъсани, а в жълтите му очи се таеше единствено мъка.
От него се излъчва другата миризма, помисли си робът. Тъгата на този непознат имаше свой собствен мирис.
Робът подуши отново въздуха и усети странно подръпване на кожата. Вдигна длан към бузата си. Пръстите му напипаха груб неравен ръб… Проследи разреза до челото си. После — надолу до горната си устна. И си спомни как острието на ножа се спусна над него. Спомни си и вика си, последвал изгарящата болка от срязването.
Затрепери и се обгърна с ръце.
— Трябва да се топлим един друг — каза воинът. — Преди малко правех единствено това. Нямам… нечисти помисли към теб. Бих взел болката ти, ако можех.
Но всички мъже, които идваха с Господарката в килията, искаха да бъдат с роба. Тя затова ги и водеше. Харесваше й да гледа, докато…
Но после си спомни как воинът вдигна кинжала, а изражението му говореше, че се кани да изкорми Господарката като прасе.
Робът отвори уста и запита с дрезгав глас:
— Кой сте вие, господарю?
Устата му не се движеше лесно като преди и думите му бяха неясни. Опита отново, но воинът го прекъсна.
— Чух въпроса ти. — Острата метална миризма на мъката стана по-силна и задуши дори вонята, разнасяща се от гниещата риба. — Казвам се Фюри. Аз съм… твой брат.
— Не. — Робът поклати глава. — Аз нямам семейство, господарю.
