— От какво е обезпокоен?
— За съжаление е гледал предаването на Едмънд Кърш.
Престолонаследникът стисна зъби. Болният му баща спеше почти денонощно и изобщо не би трябвало да е бил буден по онова време. Нещо повече, кралят винаги забраняваше да има телевизори и компютри в спалните, защото това били убежища за сън и четене — а и неговите болногледачки със сигурност нямаше да са му позволили да стане от леглото, за да гледа рекламното шоу на някакъв атеист.
— Аз съм виновен — поясни Валдеспино. — Преди няколко седмици му занесох таблет, за да не се чувства изолиран от света. Беше започнал да се учи да праща есемеси и имейли. И е гледал презентацията на Кърш на таблета си.
На Хулиан му призля при мисълта, че през последните седмици от живота си баща му е гледал това разделящо нацията антикатолическо предаване, завършило с кърваво убийство. Кралят трябваше да бъде оставен да размишлява за множеството необикновени неща, които е постигнал за страната си.
— Както можете да си представите, негово величество имаше много причини за тревога, но особено се беше разстроил от цялостната насоченост на предаването на Кърш, както и от факта, че вашата годеница се е съгласила музеят да стане домакин на събитието — възвърнал самообладанието си, продължи епископът. — Според него участието на бъдещата кралица се е отразило изключително зле както на вас… така и на двореца.
— Амбра е самостоятелна жена. Баща ми е наясно с това.
— И така да е, когато ми се обади, беше толкова ядосан, колкото не съм го виждал от години. Нареди ми веднага да ви отведа при него.
— Тогава защо сме
— Вече не — тихо отвърна Валдеспино. — Заповядал е на помощниците и болногледачките си да го облекат и да го откарат с инвалидна количка другаде, за да прекара последните си дни, заобиколен от историята на своята страна.
Докато епископът изричаше тези думи, Хулиан проумя истината.
„Ние изобщо не сме отивали в Ла Касита“.
Разтреперан, престолонаследникът се извърна от Валдеспино и погледна шосето пред тях. В далечината между дърветата едва се различаваха осветените кули на грамадна сграда.
„Ескориал“.
В подножието на планината Абантос на около километър от тях се намираше един от най-големите религиозни комплекси на света — легендарният Ел Ескориал. Със своите над трийсет и две хиляди квадратни метра разгъната площ той се състоеше от манастир, базилика, кралски дворец, музей, библиотека и едни от най-страховитите гробници, които Хулиан беше виждал.
„Кралската крипта“.
Баща му го бе завел там едва осемгодишен, за да го разведе из Пантеон де Инфантес, истински лабиринт с безброй гробове на кралски деца.
Принцът никога нямаше да забрави ужасяващата „торта“ — огромна кръгла гробница, която наподобяваше многоетажна бяла торта и съдържаше тленните останки на шейсет кралски деца, почиващи в „чекмеджета“, вградени в нейните стени.
Само няколко минути по-късно изпита още по-голям потрес, когато кралят го заведе при майчиния му гроб. Хулиан очакваше да види мраморна гробница, достойна за кралица, ала тялото на майка му лежеше в поразително семпъл оловен ковчег, поставен в голо помещение в дъното на дълъг коридор. Баща му обясни, че в момента тя била в pudridero — „тленна зала“, — където кралските трупове престоявали трийсет години, докато от плътта им останел само прах, и тогава ги премествали в постоянните им гробници. Той си спомняше, че се беше наложило да призове на помощ цялата си сила, за да сдържи сълзите си и да не повърне.
После се спуснаха по стръмно стълбище, продължаващо сякаш цяла вечност надолу в подземния мрак. Там стените и стъпалата вече не бяха от бял мрамор, а от разкошен камък с цвят на кехлибар. На всяко трето стъпало горяха свещи, хвърлящи мъждукаща светлина по жълтеникавокафявата повърхност.
Малкият Хулиан се пресегна, хвана се за древния въжен парапет и продължи да се спуска стъпало по стъпало… дълбоко в тъмнината. Когато стигнаха долу, кралят отвори една богато орнаментираната врата, отдръпна се настрани и му даде знак да влезе.
„Пантеонът на кралете“.
Макар и едва на осем, момченцето беше чувало за това легендарно място.
Разтреперано, то прекрачи прага и се озова в бляскава осмоъгълна зала от охров камък. Миришеше на тамян и неравномерната светлина на свещите, горящи на полилея, създаваше илюзията, че въздухът трепти. Хулиан застана в центъра и бавно се завъртя. Беше му студено и се чувстваше съвсем мъничък на това тържествено място.
В осемте стени имаше дълбоки ниши, в които от пода до тавана бяха поставени еднакви черни ковчези със златни табелки. Имената им идваха направо от страниците на неговите учебници по история — крал Фердинанд… кралица Изабела… крал Карлос V, императорът на Свещената римска империя.
В тишината Хулиан усети на рамото си тежестта на любящата му бащина ръка и осъзна сериозността на този момент. „Един ден и моят баща ще бъде погребан в тази зала“.
