Прокълната нощ полностью

Вратата на балкона беше отворена и свежият студен въздух нахлуваше вътре. Тя приближи. Сгорещената ù кръв я правеше безразлична към студа. Мадокс стискаше парапета на балкона с гръб към нея, а тъмната му коса (мокра, забеляза тя) беше в безпорядък. Раменете му бяха широки, загорели от слънцето и голи.

Никога не беше виждала гърба му.

Там имаше татуирана огромна пеперуда, която се простираше от върха на раменете му до под колана на панталоните му. Беше червена, почти неонова, и изглеждаше ядосана. Зла. Сякаш можеше да скочи от гърба му и да я среже на две. Странно, помисли тя. Пеперудите бяха толкова нежни същества. Ашлин никога не би могла да помисли, че някоя може да изглежда толкова заплашително. Или че мъж, толкова… мъжествен, колкото беше Мадокс, би имал такава рисунка, татуирана върху тялото си.

– Мадокс! – прошепна тя почти без дъх.

Той се извърна бързо, сякаш тя беше изкрещяла. Чувствените му устни бяха намръщени. В този миг той не беше любовникът, който я беше оставил да се изкъпе и да се подготви за часове удоволствие. Беше воинът, който се беше опитал да я остави сама в крепостта.

– Всичко наред ли е?

– На онзи балкон има одеяло – той посочи в дясно, но не премести присвития си поглед от лицето ù. – Знаеш ли нещо за него?

Освен в нощта в гората, той рядко я беше гледал гневно. Обикновено този гняв беше насочен към някой друг. Беше малко объркващо тези виолетови очи, които сега бяха обрамчени в същото неоново червено като татуировката му, да са насочени към нея като обвиняващ пръст.

Добрата новина беше, че въпреки че беше ядосан, странната скелетна маска не беше закрила чертите му.

Добила увереност от това, Ашлин вдигна брадичка и пристъпи към него.

– Да. Знам нещо за одеялото.

– Ако беше някоя друга – каза той сковано, – щях да помисля, че си го вързала за парапета, за да могат Ловците да се покатерят вътре в крепостта.

– Но ти не мислиш така за мен? – Ако въпросът имаше зъби, щеше да го захапе. Здраво.

– Не – каза той и тя се отпусна. Леко. – Кажи ми – продължи той – за какво го използва?

Време за признания.

– Казах ти, че Торин ме скри, нали? Той ме заключи горе, за да не могат другите ти приятели да ме намерят. Не разбирам напълно защо го направи, затова не питай! После чух виковете ти и направих необходимото, за да стигна до теб.

Той пристъпи заплашително към нея, но после спря, сякаш се страхуваше да я приближи твърде.

– Могла си да паднеш и да се убиеш – каза той тихо.

– Но не паднах.

– Висяла си във въздуха, Ашлин.

„Не отстъпвай!“ Не и в този решаващ момент. Току-що бяха установили, че се харесват и че и двамата искат да направят следващата стъпка в отношенията си. Това, което станеше тук и сега, щеше да определи основата за бъдещите им спорове. А спорове щеше да има. Той беше твърде упорит, а тя твърде решителна.

– Да – съгласи се тя. – Висях.

– Повече никога, никога, не го прави! – той съкрати оставащото между тях разстояние и се наведе, като по този начин я лиши от лично пространство. – Разбра ли?

Сърцето ù премина към свръхзвукова скорост.

– Кажи на приятелите си да не ме заключват и тогава ще се закълна!

Очите му се разшириха от недоверие. Дали не очакваше да се разплаче за извинение?

– Ще ги убия – изръмжа той, изненадвайки я. – Ти можеше да умреш там.

Докато я обикаляше, тя видя смърт в очите му. О, не, не, не. Нямаше да я напусне. Нямаше да се бие с приятелите си. Не сега. Ашлин се пресегна без колебание и без страх, и обви с ръка широкия му бицепс. Той изръмжа и се извъртя към нея.

– Този ден няма да бъде съсипан с още болка – каза му тя.

– Ашлин!

– Мадокс!

Той можеше да я избута. Можеше да я отблъсне, да я прокълне. Да я удари. Вместо това емоциите го завладяха.

– Ти можеше да умреш там. – С ниско животинско ръмжене той притисна устните си към нейните. Езикът му нахлу свирепо в устата ù.

„Най-после! Благодаря ти, Боже, най-после!“ Тя усети смесица от ярост, страст и топлина, и това беше най-умопомрачителният вкус, който беше познала. Опияняващ. Кръвта ù моментално кипна.

– Не искам… да те… нараня – изръмжа той между целувките.

– Не можеш.

– Мога да те нараня…

– Няма.

Главата му се изви настрани, докато той я целуваше все по-страстно, така подсилваше плътските ù желания, с които беше живяла толкова време. Тя обожаваше това усещане. Мадокс беше страст – пълна, отнемаща дъха страст и свирепо раздаваше и вземаше от нея. По начин, по който Ашлин желаеше, със сила, от която Ашлин се нуждаеше.

– Ще ти дам това, за което копнееш и кълна се в боговете, няма да те нараня – каза той.

– Искам теб и всичко, което имаш да дадеш. Всичко.

Той стисна задника ù и я дръпна към себе си, изкарвайки въздуха от дробовете ù. Останала без дъх, тя обви крака около кръста му. Той я подпря на стената. Студеният камък се заби в гърба ù, но не ù пукаше.

Необуздаността никога не беше присъствала в живота ù. У дома, на работа, у дома, на работа. Така изглеждаше ежедневието на Ашлин. Беше казала на Мадокс, че се е радвала на самотата си, но имаше моменти, в които беше жадувала за докосване. Каквото и да е.