Още десет минути по-късно той стоеше в кабинета на Джон Фиск, след като с удивителна лекота бе отключил вратите на сградата и кантората. Огледа наоколо с помощта на малко фенерче. Беше решил да провери най-напред тук, а после в апартамента на Фиск. Трябваха му само няколко минути, за да открие каквото търсеше. Деветмилиметровият пистолет беше сравнително лек и компактен. Маккена протегна ръка, покрита с гумена ръкавица, опипа оръжието и го прибра в джоба си.
Отново завъртя фенерчето наоколо. Нещо проблесна и той пристъпи към библиотечката. Взе снимката, но отблясъците по стъклото на рамката бяха твърде ярки, затова Маккена пристъпи към прозореца да я огледа на лунна светлина.
Братята Фиск изглеждаха съвсем обикновени. Стояха един до друг. Майкъл Фиск беше по-висок и по-красив от брат си, но очите на Джон пламтяха по-ярко. Полицейската униформа подсказваше, че снимката е правена преди доста време. С нея по-големият брат вече бе опознал живота до дъно, също като Маккена по време на кариерата си във ФБР. Понякога това разпалваше огъня в сърцето, друг път жестоко го изгасяваше.
Маккена остави снимката и напусна кантората. След пет минути колата отново го носеше на север. Два часа по-късно той достигна дома си в един заможен крайградски квартал на Северна Вирджиния. Седна в малкия кабинет, отвори кутия бира и запали цигара. Държеше пистолета, взет от кантората на Фиск. Оръжието беше добре изработено и отлично поддържано. Фиск бе направил добър избор. Навярно като ченге оръжието неведнъж му бе спасявало живота. Преди години полицаите рядко посягаха към пистолета. Но вече отдавна не беше така.
Маккена знаеше, че Фиск е убил човек с този пистолет. Че е стрелял, за да отнеме живот. Разбираше колко сложно е това премеждие — премеждие, стегнато в рамките на броени секунди. Нагорещен метал, отвратителен мирис на изгорял барут. За разлика от филмите куршумът не отхвърля жертвата няколко крачки назад. Човек просто пада, където са го простреляли; често напълва гащите и просто рухва безмълвно в калта. Маккена също бе убил човек. Стори го светкавично, по рефлекс; видя как онзи се сгърчи и изцъкли очи. После Маккена се върна към мястото, откъдето бе стрелял, и забеляза две дупки от куршуми върху стената отляво и отдясно. По някакво чудо бяха минали встрани от агента. По-късно щеше да научи, че убитият е страдал от деформация на окото, нарушаваща пространствената координация. Маккена се върна при семейството си и продължи да живее само защото онзи човек бе имал изместена зеница. На връщане се подмокри в колата.
Маккена остави пистолета и насочи мислите си към бъдещето. Промъкването в кантората бе донесло своите плодове. Утре на Фиск и Еванс им предстоеше много сериозен разпит. Преди това трябваше само да потърси Чандлър и да му изложи фактите. Упоритият детектив щеше да свърши останалото.
Стана и закрачи из стаята. По стените висяха рамки с негови фотографии в компанията на видни личности. Върху една масичка в ъгъла бяха подредени грижливо грамотите и поздравителните писма, които агент Маккена бе спечелил благодарение на своя ум и кураж. Зад гърба му лежеше дълга и плодотворна кариера в защита на закона, ала тя не изкупваше единствената постъпка, за която се срамуваше и до днес. Бе я извършил преди много години, но си я спомняше по-ясно от всичко друго. И тъкмо тя го принуждаваше днес да припише престъплението на Джон Фиск.
Той изгаси цигарата и безшумно тръгна из къщата. Съпругата му отдавна си беше легнала. Двете им деца живееха отделно. Нямаше финансови затруднения, макар че агентите от ФБР не печелеха кой знае колко. Жена му обаче взимаше добри пари като съдружник в една столична адвокатска фирма. Затова къщата беше голяма, изискано обзаведена и почти винаги празна. Маккена се озърна към хола. Там бе цялата негова доблестна кариера — подредена на масичката, запечатана върху снимките по стените. Той въздъхна дълбоко и прекрачи в мрака. Изкуплението щеше да го преследва цял живот.
Самолетът кацна, продължи още малко по пистата и спря. За да се ограничи шумът, беше забранено след десет вечерта на летище Нешънъл да кацат редовни полети и някои модели частни самолети, но забраната не важеше за малката машина, с която пътуваха. Няколко минути по-късно Фиск и Сара вървяха към паркинга.
— Да бием толкова път, едва да не ни застрелят и накрая се връщаме с празни ръце — промърмори Сара. — Няма що, гениална идея измислих.
— Дълбоко грешиш — каза Фиск.
Стигнаха до колата и седнаха в нея.
— И какво точно узнахме? — запита Сара.
— Доста неща. Първо, видяхме се лично с Руфъс Хармс. Мисля, че той казва истината, каквато и да е тя.
— Не можеш да бъдеш сигурен.
— В момента Хармс би трябвало да се стреми на всяка цена да избяга зад граница, а вместо това той дойде в кантората на Райдър, Сара. Дойде, за да вземе молбата си до Върховния съд. Защо да го прави, ако не вярва, че е написал истината?
— Не знам — призна Сара. — Но нали молбата е негова? — Защо тогава просто не я напише отново?
