Руфъс слезе от джипа и отиде до Рейфийлд. Излишно бе да проверява пулса му. Очите не лъжеха. Както и мирисът на изпражнения. Отмъкна го в бараката, след това се върна за Тремейн. Изрече над телата простичка молитва, после стана, излезе и затвори вратата. Някой ден щеше да им прости за стореното, но не днес. Върна се в джипа, намигна окуражаващо на Джош и завъртя ключа. Двигателят се закашля, но от втория опит запали. Предавките изръмжаха, Руфъс набързо се ориентира със скоростите, подкара джипа напред и двамата братя напуснаха мястото на своята неочаквана битка.
По традиция след всяко предварително заседание съдиите обядваха уединени в столовата на втория етаж. Фиск бе оставил Сара да работи в кабинета си. Реши да използва времето за разследване. Трябваше някак да навакса, след като вече не получаваше сведения от Чандлър. Може би щеше да научи нещо от шефа на охраната Лио Деласандро.
Крачейки по коридора, той продължаваше да мисли за днешното заседание. Макар и адвокат, досега не бе осъзнавал каква огромна мощ се таи в тази сграда. През своята история Върховният съд неведнъж бе предизвиквал гнева на обществото с позицията си по редица важни дела. Според Фиск понякога тези решения бяха драстични и несправедливи. Ала колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че ако един или два гласа бяха наклонили везните в обратна посока, днес страната би била съвсем различна. Това положение му се струваше рисковано, дори застрашително.
Мислеше и за брат си, за добрините, които несъмнено бе успял да стори тук, макар и в скромната роля на сътрудник. Майк Фиск винаги бе отстоявал правдата с думи и дела. Вземеше ли веднъж решение, нямаше по-верен приятел от него. Да, това място се нуждаеше от човек като Майк Фиск. Смъртта му бе голяма загуба за Върховния съд. Но не тъй голяма, както за неговите близки.
Фиск се упъти към партера, където бе кабинетът на Деласандро. Почука, изчака малко и почука повторно. Накрая отвори вратата и надникна. Зад вратата беше приемната, където работеше секретарката на Деласандро. Сега тук нямаше никого. Вероятно бе отишла да обядва. Фиск прекрачи навътре.
— Мистър Деласандро — подвикна той.
Искаше да разбере дали са открили нещо от видеозаписите на охраната. Както и да разбере дали някой служител е придружил Райт.
Той пристъпи към вътрешната врата.
— Мистър Деласандро, аз съм Джон Фиск. Ще имате ли време да поговорим?
Отново никакъв отговор. Фиск реши да му напише бележка. Но не искаше да я остави върху бюрото на секретарката.
Вмъкна се в кабинета на Деласандро и отиде до бюрото. Намери листче, взе писалка и набързо надраска няколко реда. След като свърши и остави бележката на видно място, той хвърли бегъл поглед наоколо. По стените и лавиците имаше множество грамоти и отличия, говорещи за изключителна кариера. На една от снимките се виждаше младият Деласандро в униформа.
Фиск се обърна към вратата. На закачалката от вътрешната страна висеше сако. Вероятно беше на Деласандро. Минавайки покрай него, Фиск забеляза няколко петънца на яката. Разтърка ги с пръсти и огледа следите — грим. Мина в приемната погледна снимките върху бюрото. Веднъж бе видял секретарката на Деласандро — млада, висока брюнетка със запомнящо се лице. На една от снимките бяха двамата с Деласандро. Той я прегръщаше през рамото; двамата се усмихваха срещу обектива. Навярно много секретарки се снимаха с шефовете си. Но интимната близост и погледите им сякаш подсказваха, че може да има нещо повече от платонически служебни отношения. Фиск се запита дали във вътрешния правилник на Върховния съд има точка за личните връзки. Имаше и още една причина Деласандро да държи ръце настрани от секретарката си — Фиск се озърна към кабинета, където върху страничната масичка бе поставена снимка на съпругата и децата му. Семейството изглеждаше много щастливо. Поне за страничния наблюдател. Излизайки в коридора, той стигна до извода, че това се отнася със същата сила за Върховния съд, пък и за целия свят. Външността често лъже; човек трябва да задълбае, за да стигне до истината.
Руфъс спря джипа.
— Ще помахам на първото минаващо ченге. Нуждаеш се от помощ.
Джош се надигна с усилие.
— В никакъв случай. Спипат ли те ченгетата, ще открият онези двамата и с теб е свършено.
— Трябва ти лекар, Джош.
— Нищо не ми трябва. — Джош се пресегна и сграбчи пистолета. — Заедно започнахме тая работа, заедно ще я довършим. — Той притисна дулото в корема си. — Спреш ли някого, ще се гръмна.
— Ти си луд. Какво искаш, по дяволите?
Джош се закашля и от устните му протече кръв.
— Да намериш Фиск и онова момиче. Аз вече съм вън от играта, но те сигурно ще ти помогнат. — Той забеляза, че Руфъс гледа пистолета, и изръмжа: — Не си го и помисляй… куршумът е страшно бърз.
Руфъс превключи скоростите и изкара джипа на пътя. Джош го гледаше със замътени очи.
— Прекрати тия глупости.
— Какво?
— Виждам те как мърмориш. Недей да се молиш за мен.
— Никой няма да ми нарежда кога да говоря с Господа.
— Твоя си работа, само не ме замесвай.
— Моля Му се да бди над теб. Да те опази.
