Руфъс леко надигна Джош и огледа гърба му. Нямаше изходна рана, куршумът все още бе някъде вътре. Руфъс започна да бърше кръвта.
По някое време Джош го стисна за ръката.
— Изчезвай, Руфъс — повтори той.
— Останеш ли ти, оставам и аз. Това е положението.
— Ти си луд.
— Да, луд съм и дай да не го обсъждаме.
Той почисти раните, после ги превърза стегнато. Внимателно вдигна брат си, но от движението Джош се закашля и от устата му бликна кръв. Руфъс го пренесе близо до камионетката.
— Мамка му, Руфъс, тая бракма вече не става за нищо — отчаяно каза Джош, гледайки надупчената машина.
— Знам. — Руфъс извади от караваната бутилка вода и я поднесе към устните на Джош. — Можеш ли да я хванеш? Сега ти трябват течности.
Вместо отговор Джош пое шишето със здравата си ръка и отпи малко вода.
Руфъс стана и отиде до преобърнатия джип. Измъкна автомата от мястото, където Тремейн го бе заклещил между седалката и каросерията. С простичко приспособление от тел, парче метал и връвчица беше нагласил оръжието да стреля, докато той чака в засада. Руфъс огледа положението и се опита да натисне отстрани, за да изправи джипа, но така нямаше опора и краката му се хлъзгаха по ситните камъчета. Дръпна се настрани и огледа отново. Имаше само един начин.
Той се опря с гръб на шофьорската седалка и приклекна. Заби пръсти в каменистата почва, провря ги под ръба и здраво се вкопчи в метала. Опъна, за да прецени какво го чака. Джипът беше тежък, адски тежък. Преди трийсет години това изобщо нямаше да го затрудни. По онова време веднъж бе вдигнал на цял метър от земята предницата на грамаден буик. Но вече не беше двайсетгодишен. При втория напън усети как джипът се понадигна, но нищо повече. Той задърпа отново с ръмжене и пъшкане, мускулите под кожата му се обтегнаха като стоманени въжета.
Джош остави бутилката и дори успя да се надигне край надупчената предна гума на камионетката, за да види какво прави брат му.
Руфъс усети умора. Ръцете и краката му вече не ставаха за подобно усилие. Открай време бе силен, по-силен от всички други. Нима нямаше да намери енергия точно сега, когато наистина трябваше, когато брат му щеше да умре, ако не преобърнеше проклетия джип?
Той се прегърби отново, затвори очи и пак ги отвори. Погледна към небето, където лениво кръжеше голям черен гарван. Сякаш си нямаше друга грижа на тоя свят, освен да описва бавни, широки кръгове из синевата.
По лицето на Руфъс се стичаше пот. Той отново затвори очи и направи онова, което вършеше винаги щом го обземеше тревога и му се стореше, че всичко е свършено. Започна да се моли. Молеше се за Джош. Молеше Бог да му дари сила, с която да спаси живота на брат си.
Пак сграбчи ръба на джипа, после напъна масивните си нозе и рамене. Дългите му ръце задърпаха, прегънатите крака почнаха да се изправят. За миг колата и човекът увиснаха в несигурно равновесие, без да помръдват нагоре или надолу — джипът не се даваше, Руфъс бе също тъй упорит. Сетне Руфъс бавно започна да се прегъва напред, сякаш не можеше да удържи собствената си тежест. Разбра, че друг шанс няма да има. В мига, когато джипът взе да печели битката, той отвори уста и нададе тъй страховит рев, че от очите му бликнаха сълзи. По изтощеното лице на Джош също се стичаха сълзи, докато гледаше как брат му се бори с невъзможното заради него.
Руфъс отвори очи. Усещаше как джипът се надига мъчително бавно, сантиметър по сантиметър. Ставите и сухожилията му изгаряха от напрежение. Руфъс ръмжеше, дърпаше и напъваше, без да обръща внимание на болката, изстрелваща своите тревожни сигнали из треперещото му тяло. Джипът се бореше жестоко за всеки сантиметър. Пукаше и скърцаше, сякаш проклинаше човека. Но изведнъж Руфъс се озова прав и с последно усилие блъсна металната грамада. Като вълна, надвиснала над брега, джипът отмина точката на равновесие, сгромоляса се на земята, подскочи и спря върху четирите си колела.
Руфъс седна вътре, разтреперан от изтощение.
Джош го гледаше със зяпнала уста. Искаше да каже нещо, но не намери думи и само промърмори:
— По дяволите.
Сърцето на Руфъс подскачаше толкова бясно, че го обзе страх да не би цялата борба да отиде напразно. Той притисна ръка към гърдите си, въздъхна дълбоко и прошепна:
— Моля те. Недей, моля те.
След минута Руфъс бавно стана, пристъпи към брат си и внимателно го пренесе в джипа. Намести брезентовия гюрук, който се бе откачил при изхвръкването на Тремейн и Рейфийлд. После пренесе от караваната оръжията и част от провизиите, като не забрави и Библията. Седна зад волана, но изведнъж се озърна към Тремейн и Рейфийлд. После пак погледна гарвана, към който се бяха присъединили още няколко едри птици, може би лешояди. Ако останеха на открито, най-много след ден двамата мъртъвци щяха да се превърнат в оглозгани скелети.
