— Не знам. Изглежда, че не е казала.
Маккена грабна шлифера си.
— Благодаря за информацията, съдия Найт. Може да се окаже по-ценна, отколкото предполагате.
Елизабет Найт бавно остави слушалката, после отново я вдигна. Не можеше да остави нещата така. Набра справочната служба и попита за номера. След това позвъни.
— Детектив Чандлър, моля. Предайте му, че се обажда Елизабет Найт и въпросът е спешен.
След миг се обади Чандлър.
— С какво мога да ви помогна, съдия Найт?
— Детектив Чандлър, не питайте откъде знам, но трябва веднага да тръгнете към къщата на Сара Еванс. Мисля, че я заплашва сериозна опасност. Побързайте, моля ви.
Чандлър не загуби време в излишни въпроси. Изхвръкна от кабинета си, без дори да затвори телефона.
Елизабет Найт бавно отпусна слушалката. Беше си мислила, че работата във Върховния съд е напрегната, но това… Знаеше, че както и да се развият събитията, животът й ще бъде съсипан. За нея нямаше изход. Колко нелепо, помисли си тя. В крайна сметка правосъдието щеше да я унищожи.
Човекът беше облечен в тъмни дрехи и криеше лицето си зад скиорска маска. Бе следвал Сара до Ричмънд, после проследи до Вашингтон нея, Фиск и двамата агенти от ФБР. Много се радваше, че е успяла да се измъкне от агентите; така задачата му ставаше доста по-лека. Ниско приведен, той се промъкна до колата и отвори лявата предна врата. Лампичката в купето светна и той бързо посегна да я изгаси. Озърна се към къщата. Сара мина покрай прозореца, но не погледна навън. Човекът измъкна фенерче от джоба си и плъзна лъча из колата. Видя документите на пода, вгледа се и забеляза ограденото име. После събра папките в раницата, която носеше. Извади пистолет и завинти на дулото заглушител. Пак се озърна към къщата, но този път не видя Сара. Все едно, тя беше вътре. Сама. Той изгаси фенерчето и се отправи към къщата.
Сара нервно крачеше из кухнята, гледаше непрестанно часовника си и чакаше да позвънят от кабинета на Джордан Найт. Излезе на задната веранда и се загледа в един самолет, пълзящ под надвисналите мрачни облаци. После отправи поглед към платноходката, която леко се блъскаше в старите гуми, закачени по кея, за да предпазят гладкия корпус от фибростъкло. Неволно се усмихна на спомена за предишната вечер. После усмивката й изчезна, когато си спомни за разговора с Фиск след посещението в болницата. Тя притисна босите си нозе върху влажното дърво и вдъхна дълбоко успокояващия мирис на пръст и мокра зеленина.
Влезе отново, качи се горе и надникна в спалнята. Леглото още беше разхвърляно. Тя седна върху матрака, подръпна единия край на завивката и си спомни любовната нощ. Помисли си за тениската на Фиск. Белег от пъпа до шията, бе казал Ед. Смешно — сякаш това изобщо можеше да промени нещо. Но очевидно Фиск смяташе, че е така.
Тя се вслуша в бученето на поредния самолет, после настана пълна тишина, всички звуци изчезнаха като във вакуум. Безмълвието бе тъй дълбоко, че тя ясно чу как долу се отваря врата. Изскочи от спалнята и изтича към стълбището.
— Джон!
Никой не отговори и когато лампата долу светна, по гърба й пробягаха студени тръпки. Тя изтича в спалнята и заключи вратата. Дишаше тежко, пулсът отекваше в ушите й. Отчаяно се огледа в търсене на оръжие, защото нямаше накъде да бяга. Прозорецът беше тесен, а дори и да се промъкнеше някак през него, къщата бе построена на склон, тъй че щеше да се озове два етажа над бетонната площадка долу. Едва ли имаше смисъл да си строши краката.
Когато чу стъпки, отчаянието й прерасна в паника. Проклинаше се, че не е инсталирала телефон в спалнята. Със затаен дъх видя как дръжката на вратата се завърта. Ключалката спря движението, но беше толкова стара… Нещо тежко се стовари върху вратата, Сара инстинктивно отскочи и от устните й излетя тих писък. Трескаво се озърна из стаята и спря поглед върху старинното легло. Втурна се натам и сграбчи топката върху една от дървените колони. Слава богу, че не бе намерила време да монтира балдахин. Топката беше от плътно дърво и тежеше поне половин килограм.
Вдигна оръжието си и бързо пристъпи напред. Нов удар разтърси вратата, ключалката почна да се огъва; рамката вече се цепеше. Сара посегна, тихичко отключи и се отдръпна. При следващия удар вратата отхвръкна навътре заедно с нападателя. Ръката на Сара полетя надолу и топката улучи човешка плът. Сара изхвръкна навън и побегна по коридора. Удареният човек лежеше на пода и със стонове опипваше рамото си.
Сара знаеше, че Тремейн и Рейфийлд са мъртви. Значи онзи човек беше Деласандро или — тя изтръпна при тази мисъл — Уорън Маккена. Преодоля стъпалата на два скока, грабна от масичката ключовете на колата, хукна към външната врата… и нададе писък на ужас.
Очите на втория мъж бяха спокойни и хладни. Пристъпвайки напред, Лио Деласандро насочи пистолета си право в гърдите й. Човекът в черно дотича по стъпалата. Още държеше рамото си, но също се целеше в нея. Деласандро затвори вратата. Сара се озърна към другия. Сигурно беше Маккена. Но изведнъж лицето й трепна. Този човек беше по-дребен от агента.
