През последните няколко часа Боби Том бе дал интервю за „Телароса Таймс"; Лутър бе цъфнал на прага му, за да пита за Хевънфеста; две от старите му гаджета, заедно с още една жена, която не познаваше, се отбиха, за да го поканят на вечеря, а треньорът на футболния отбор в гимназията го бе помолил да присъства на тренировката през седмицата. Това, което наистина искаше, беше да си купи хижа, сгушена сред най-отдалечените планински дебри, и да остане там съвсем сам, докато отново почувства, че има желание да се среща с хора. Щеше да го направи, ала точно в момента мразеше да е сам. Да бъде сам означаваше да си спомни, че е на трийсет и три години и не умее да бъде нищо друго, освен футболист. Да бъде сам означаваше да си спомни, че вече не знае кой е той.
Все още не можеше съвсем да си обясни защо не се бе отървал от Грейси в Мемфис, с изключение на това, че тя не спираше да го изненадва. Тя е истинска откачалка, помисли си Боби Том като си припомни как бе повредила колата му и се бе хвърлила пред гумите. Но същевременно беше мила. Най-хубавото на това Грейси да е около него, беше, че без значение колко му лазеше по нервите, никога не го уморяваше както повечето хора. Когато беше с нея, не се налагаше да използва цялата си енергия, само за да се опитва да бъде себе си. Освен това адски го забавляваше, а точно на този етап от живота му това означаваше много.
Преметна крака през страничната облегалка на шезлонга, изправи се и започна да се облича. Не искаше хората в Телароса да решат, че се е възгордял, затова подмина джинсите „Левис" и вместо тях избра „Ранглърс", после нахлузи светлосиня риза, черен джинсов елек и чифт ботуши. Преди да излезе от стаята, грабна от гардероба сламената си каубойска шапка. Досега бе успявал да избегне слизането в града, но след като Грейси бе изчезнала, повече не можеше да го отлага.
Изпълнен едновременно с отчаяние и примирение, се приближи до малка картина, изобразяваща балерина, натисна отстрани позлатената рамка и картината се отмести, разкривайки малък сейф, вграден в стената. Набра комбинацията и когато ключалката щракна, извади синя кадифена кутия за бижута и отвори капака й с палец.
Вътре бе скрит вторият му пръстен от Суперкупата.
Емблемата на отбора - три пресичащи се златни звезди в небесносин кръг - бе изобразено отгоре на пръстена, като краищата на звездите бяха инкрустирани с бели диаманти, а в центъра блестяха три големи жълти диаманта. С по-малки диаманти бяха изписани римските цифри - номерът на Купата и годината на финалния мач. Пръстенът бе голям и крещящ, както подобаваше на пръстените от Суперкупата.
Боби Том стисна устни, докато го плъзгаше върху пръста на дясната си ръка. Макар че винаги бе изпитвал неприязън към крещящи мъжки бижута, реакцията му не бе свързана с естетиката. Когато си слагаше пръстена, се чувстваше като мнозина от пенсионираните играчи, които бе познавал през годините - мъже, които все още се опитваха да съживят отдавна отминалите дни на славата, макар че животът продължаваше. Що се отнасяше до Боби Том, след травмата на коляното, сложила край на кариерата му, той дори не искаше да докосва този пръстен. Бижуто му напомняше за най-хубавите дни от живота му, останали завинаги зад гърба му.
Но сега беше в Телароса - любимият син на един умиращ град - и нямаше значение какво иска той. В Телароса трябваше да носи пръстена на пръста си, така както бе носил и предишния, защото знаеше колко много означава това за местните хора.
Отиде в дневната и се насочи към кръглата маса, сгушена между двата фотьойла със златиста дамаска. Покривката на масата беше с щамповани розови и лилави цветя, обточена със зелена лента. Върху нея бе поставена малка кристална купа с изсушени розови листа, бяла мраморна статуетка на Купидон н ваза от костен порцелан с изрисувани теменужки. Боби Том я вдигна, наведе я и от нея върху масата се изсипа връзката с ключове за пикапа му.
След като върна вазата на мястото й, той огледа дневната и устните му бавно се извиха в усмивка. Докато оглеждаше тапетите в пастелен тон, дантелените завеси, привързани с панделки в ярко розово и жълто, малките дивани, тапицирани с пъстър кретон, помпозните фотьойли с воланчета отстрани, стигащи до килима, си напомни никога повече да не възлага на вътрешна дизайнерка, която му е бясна, да обзавежда къщата му.
