Обединената арбитражна комисия се помещаваше на петия етаж на Съдебната палата в центъра на Женева. Членовете ѝ бяха двайсет съдии от цял свят, изпълняваха петгодишен мандат и всеки имаше шанс да бъде преизбран за още един. Членството в тази комисия беше много престижно, за него често се лобираше и местата се разпределяха от ООН. Графикът на ОАК представляваше пъстра смесица от граждански спорове от цял свят. Правителства се бореха едно с друго; корпорации от различни държави се съдеха; отделни личности искаха огромни суми от чуждестранни компании и правителства. Около половината дела се гледаха в Женева, но комисията бързо се организираше да заседава и другаде. Пътуваха в първа класа, разполагаха и с първокласни суми за разходи. Ако Камбоджа искаше да съди Япония например, нямаше никакъв смисъл да се изисква от адвокатите и свидетелите да строят лагер в Женева, затова комисията бързо избираше по-удобна локация в Азия, за предпочитане близо до модерен курорт.
Лука беше подал иска на „Ланнак“ срещу Либия предишната година, през октомври 2004-та, и беше помолил делото да се гледа в Женева. Председателката на комисията, наричана главен съдия, се беше съгласила.
Сега тя искаше да пренасрочи делото — досадна неприятност за всеки адвокат, но се случваше често. Мич беше на мнение, че комисията проявява любопитство към този случай поради неочакваната шумотевица около отвличането. На практика всички останали дела в графика им бяха крайно скучни спорове на другия край на света. Нищо не можеше да се сравни със съдебна битка за половин милиард долара, която включваше мост насред пустинята, четири обезглавени тела, няколко свързани със случая убийства и сагата с изчезнала адвокатка от „Скъли“. Когато Мич получи известие да се яви за насрочването на нова дата, той сериозно се замисли дали да не поиска отлагане, което беше обичайна практика. Щяха да му отпуснат от трийсет до деветдесет дни. Само че, след като поговори с „Ланнак“, решиха, че изслушването в Женева ще бъде по-удобно място да се срещнат и да обсъдят делото.
Мич и Стивън отлетяха за Рим и посетиха Лука в дома му. Бяха минали две седмици от отвличането на Джована и все още нямаше вест от нейните похитители. Дните на Лука ставаха все по-трудни. Той рядко се хранеше, почти не спеше и беше много отслабнал. Предстоеше му нов курс химиотерапия, но той нямаше да я понесе. Спореше с лекарите си и не беше доволен от медицинските сестри в дома си. Зарадва се обаче да види Мич и дори изпи чаша вино, първата от дни.
Заедно с Роберто Маджи екипът прекара два часа в домашния кабинет на Лука, където обсъдиха стратегията, после отлетяха за Женева за среща с представители на „Ланнак“: Омар Челик, изпълнителен директор и внук на основателя на фирмата; Денис Талъс, юрисконсулта им, с когото предимно беше във връзка Мич; и сина на Омар, Адем, завършил Принстън и бъдещ собственик на фирмата. Не бяха мюсюлмани и пиеха алкохол. След коктейлите в бара на хотела отидоха в един ресторант, където щяха да прекарат вечерта. Към тях щеше да се присъедини Йенс Битерман, швейцарски адвокат, който беше част от екипа и движеше отношенията с ОАК.
Омар беше близък с Лука повече от двайсет години и се тревожеше за приятеля си. Много пъти беше виждал Джована като малка. Лука и семейството му неведнъж бяха ходили на почивка в имението на Челик на брега на Черно море. Разбира се, Омар беше гневен, че Либия му дължи 400 милиона долара за моста — пари, които беше твърдо решен да си получи — но беше много по-загрижен за благополучието на Джована.
По време на един от многото разговори помежду им Денис Талъс беше казал на Мич, че фирмата финансира частна операция в Либия в опит да открие Джована. Мич предаде информацията на Дариън Кейсък от „Крюгъл“, който не се изненада.
— Добре дошли в отбора — каза той.
