Изслушването беше насрочено за 14 ч. в четвъртък, 28 април. Мич и екипът прекараха цялата сутрин в една от заседателните зали на хотела заедно с Омар, сина му и Денис Талъс. Прегледаха процедурния график, който Лука им беше дал, и потърсиха начини да направят по-резултатен прегледа на планината от материали, която все още не бяха проучили. Обсъдиха стратегията да допълнят иска с обезщетения за четиримата убити охранители и Юсеф — до един служители на „Ланнак“. Още в началото Омар пое контрола над срещата и показа защо го смятат за корав и неотстъпчив корпоративен шеф. Той се бореше с либийците повече от двайсет години и макар че обикновено си получаваше парите, вече му беше дошло до гуша от тях. Нямаше да реализира повече проекти там. Не вярваше, че правителството е отговорно за засадата и кръвопролитието, защото властта открай време обещаваше да защитава чуждестранните работници, особено тези от „Ланнак“. Но на Омар му беше ясно, че Кадафи губи контрол над голяма част от територията си и повече не може да се разчита на него. „Ланнак“ държеше да се предяви иск и за обезщетения за убитите служители и либийското правителство да бъде подведено под отговорност, но се съгласи с Мич, че трябва да изчакат. Най-вероятно щяха да намерят Уалид с прерязано гърло. Никой не можеше да предвиди какво ще се случи с Джована. В момента неизвестните бяха прекалено много, за да се опитват да чертаят стратегия.
Обядваха по един сандвич, отидоха с таксита до Съдебната палата и се качиха до залата на петия етаж. Отпред, в просторния празен коридор ги чакаха двама репортери. Единият с фотоапарат на шията се оказа от лондонски таблоид, а другият — от по-сериозен вестник. Попитаха Мич има ли време да поговорят. Той им отказа вежливо, без да спира, и влезе в съдебната зала.
Беше с високи тавани и големи прозорци, обляна в светлина и с места за стотици зрители. Но нямаше нито един — само малки групи адвокати, скупчени тук-там, които си шушукаха сериозно и се измерваха с погледи от различни краища на залата.
Съдийската маса беше внушителна — дълга почти двайсет и пет метра и изработена от някакво потъмняло тежко дърво, отсечено вероятно преди двеста години. Висока беше около два метра и на подиума зад нея бяха наредени двайсет въртящи се стола на колелца. Столовете бяха еднакви, тъмновинени и равни на височина и докато съдът заседаваше, съдиите гледаха към адвокатите и страните по споровете от извисената си позиция на хора с много познания и власт.
Двайсетте стола бяха празни. Един съдебен служител отведе Мич, Стивън, Йенс и Роберто до масата на ищците в другия край на залата. Те извадиха съдържанието на дебелите си куфарчета, сякаш им предстоеше да прекарат тук часове. От отсрещната страна друг екип от адвокати със сериозни лица се приближиха до своята маса и също извадиха документите си. „Рийдмор“ от Лондон, любимата адвокатска фирма на либийците, беше известна със своите арогантни адвокати, на които явно им беше приятно, че се славят като негодници от световна класа.
Фирма „Рийдмор“ имаше само 550 адвокати — недостатъчно да попаднат дори в първите двайсет и пет в света по персонал, и беше ограничила бизнеса си до няколко страни, предимно в Европа. От много години обслужваше либийския режим. Лука бе казал, че сигурно затова хората в нея гледат на живота с такова озлобление.
Едно от главните предимства на „Скъли и Пършинг“ — освен многобройните талантливи адвокати, амбицията, уменията и многообразието — беше мащабът. Вече десет години фирмата беше водещата в света и беше твърдо решена да остане на върха. Адвокатите ѝ нерядко парадираха с нейния забележителен размах. Никога не бе имало по-голяма юридическа компания от тази. Големината не е равнозначна на талант, нито пък е гаранция за успех, но когато си номер едно в правния свят, ти завиждат всички от втория до петдесетия в класацията.
„Рийдмор“ бяха трудни съперници и Мич никога не би ги подценил, но и не се впечатляваше от тяхната напереност. Джери Роб беше главният адвокат от страна на Либия. Беше довел двама по-млади колеги. Тримата бяха облечени в безупречно ушити тъмносини костюми и явно не бяха способни да се усмихват.
Само че, тъй като другата маса преживяваше труден момент, Роб се почувства длъжен да почовърка раната. Той се приближи, подаде ръка и каза:
— Добър ден, господа. — Беше като глътнал бастун и се ръкуваше вдървено като дванайсетгодишен. — Миналата седмица говорих с Лука — каза той, леко вирнал нос. — Надявам се, че той е добре въпреки всичко.
Въпреки всичко. Въпреки факта, че умира от рак и че дъщеря му е заложница на опасни типове.
— Лука е добре — отвърна Роберто. —
— Някакви новини за Джована?
Мич не се хвана на въдицата и само поклати глава.
— Никакви — каза Роберто. — Ще му предам за проявената загриженост.
— Ако обичаш.
