Разговорът щеше да продължи все така неловко, но в този момент съдебната чиновничка до съдийската маса заговори тържествено и Роб се върна на мястото си. Тя призова на английски за ред в залата. Седна и след нея се изправи друга жена, която повтори същото на френски. Мич огледа просторната зала. Имаше две групи адвокати, седнали далече една от друга, и няколко клиенти, пръснати между тях. Двамата британски репортери бяха на първия ред. Едва ли някой в залата говореше френски, но съдът си имаше своите процедури.
Влязоха трима съдии и седнаха зад високата маса. Главният съдия се настани по средата. Двамата ѝ колеги бяха най-малко на пет метра от нея. Седемнайсет стола останаха празни. Пренасрочването на делото не изискваше комисията да присъства в пълен състав.
Съдът се председателстваше от Виктория Поули, американка от Дейтън, бивш федерален съдия, една от първите жени, завършили право в Харвард. Приемливите обръщения към нея бяха „мадам“, „ваша чест“, „госпожо съдия“ или „лорд“. Всичко останало беше проблемно. Само адвокатите от Британските острови и Австралия си позволяваха да я наричат „лорд“.
От дясната ѝ страна седеше съдия от Нигерия, а от лявата — от Перу. И двамата не носеха слушалки, затова Мич не очакваше да има забавяне заради превод.
Мадам Поули поздрави всички участници в следобедното заседание и обяви, че в графика им са включени само няколко точки. Погледна към съдебната чиновничка, която се изправи, оповести делото на „Ланнак“, след това прочете историята му, като започна с подаването на жалбата през октомври миналата година. Почти невъзможно беше подобно изслушване да бъде нещо друго освен скучно, но монотонният глас на чиновничката сякаш успа всички в залата. Тя продължаваше да чете, отгръщаше страниците и гласът ѝ ставаше все по-монотонен, а последната мисъл на Мич, преди да изпадне в летаргия, беше: дано не го повторят и на френски.
— Господин Макдиър — каза високо някой и Мич се събуди. Говореше мадам Поули. — Добре дошли в съда и моля, предайте благопожеланията ми на синьор Лука Сандрони.
— Благодаря, Ваша чест. Той също ви изпраща поздрави.
— Господин Роб, приятно ми е да ви видя.
Джери Роб се изправи, поклони се леко от кръста и направи опит за усмивка, но не каза нищо.
— Седнете и не се чувствайте длъжни да ставате.
Двамата адвокати седнаха.
— Процесът е насрочен за февруари догодина, след девет месеца. Ще попитам и двамата дали ще бъдете готови за процес дотогава. Господин Макдиър?
Мич остана на мястото си и отговори, че ищецът ще бъде готов — той беше подал жалбата, затова от него се очакваше да настоява за скорошен процес. Рядко се случваше ищец да отлага явяването пред съда. Колкото и работа да имаха, Мич беше сигурен, че ще влязат в графика. Клиентът му искаше процес дори преди февруари, но щяха да повдигнат този въпрос в друг ден.
Мадам Поули попита как върви събирането на доказателствата. Мич отговори, че очаква да приключат до деветдесет дни. Предстоеше да снемат още клетвени показания, да съберат още документи, да привикат още вещи лица, но деветдесет дни би трябвало да им стигнат.
— Господин Роб?
Той не беше добър актьор и не успя убедително да се престори на изненадан от оптимизма на адвоката на отсрещната страна. Предстояли още най-малко шест месеца събиране на доказателства, може би повече, затова процес след по-малко от година бил просто невъзможен. Роб прибягна до обичайния за тази ситуация сценарий на защитата и изреди няколко причини защо им трябва още време. Говори твърде пространно и за финал каза:
— Само мога да гадая колко ще се усложни работата ни с оглед на последните събития в Либия.
Мадам Поули веднага се възползва от повода:
— Нека да поговорим за последните събития. Господин Макдиър, възнамерявате ли да поискате още обезщетения?
Отговорът беше „да“, но Мич нямаше да го каже в съда. Той се постара да изглежда безпомощен, когато отговори:
— Ваша чест, ситуацията в Либия е нестабилна и може да се промени драстично във всеки един момент. Не бих могъл да предскажа какво ще се случи и какви ще са правните последици.
— Не, естествено, разбирам позицията ви. Но с оглед на вече случилото се може основателно да се допусне, че проблемите само ще се усложняват, нали?
— Ни най-малко, Ваша чест.
Роб видя шанс да се намеси:
— Ваша чест, имате право, разбира се. Събития извън нашия контрол мътят водата, образно казано. Справедливо би било да уговорим удължаване на срока, вместо по принуда да се стремим към невъзможна крайна дата.
Мич реагира:
— Крайната дата ни устройва, Ваша чест, и обещавам на съда, че ищецът ще бъде готов през февруари, ако не и по-рано. Не мога да говоря от името на защитата.
— И не бива — контрира Роб.
