Още преди да са огледали реката и плавателните съдове по нея, ги затикаха да се качват по дървения мостик на кораба. Вкараха ги в някакво помещение и им свалиха веригите, белезниците и металните пояси, които тъмничарите от Глостърския затвор прибраха.
Наслагали около себе си сандъците, чувалите и вързопите, затворниците стояха известно време, пазени от надзирателите на вратата на тая порутена съблекалня — беше невъзможно да избягат, ако не се втурнеха и дванайсетимата едновременно, но какво щяха да правят след това?
При тях дойде мъж, който изпелтечи нещо. Те го погледнаха неразбиращо. Той пак повтори, ала затворниците отново не помръднаха. Тогава мъжът се извърна към тавана, отиде с тежка стъпка при Ричард, който беше най-близо, бутна му шапката и го дръпна за балтона и сюртука отдолу.
— Май иска да си свалим шапките и балтоните.
Всички се подчиниха.
Мъжът издаде още някакво нареждане, което пак никой не разбра. Той скръцна със зъби, затвори очи и изрече с много странен акцент:
— Смъкни панталоните, но не сваляй ризите.
И този път всички се подчиниха.
— Готово, шефе! — провикна се човекът.
При тях дойде втори мъж.
— Откъде сте? — попита той затворниците.
— От Глостърската тъмница — отвърна Айк.
— А, от западните области, значи. Мати, ще се наложи да говорим на кралски английски49 — рече той на първия мъж, сетне се обърна към затворниците. — Аз съм лекарят. Болни има ли?
Очевидно изтълкува като отрицателен отговор това, че всички зашушукаха, кимна и въздъхна.
— Запретвайте ризите, да видим как сте със срамните болести. — Огледа членовете им за сифилитични язвички и след като се убеди, че няма болни, отново въздъхна. — Всичко е наред — каза на Мати и отново се извърна към мъжете: — Пращите от здраве, но всичко се променя. — Преди да излезе, добави: — Обличайте се, чакайте тук и не вдигайте шум.
Те вдигнаха панталоните и зачакаха.
Минаха цели пет минути, докато Бил Уайтинг, най-големият веселяк сред дванайсетимата, се поокопити, за да отвори уста.
— Разбрахте ли му нещо на тоя Мати? — попита той.
— Нито думица.
— Да не е шотландец? — предположи Конъли, спомнил си, че никой в Бристъл не е разбирал Джак Бояджията.
— Може да е и от Улидж — допълни Неди Перът.
При тези думи всички отново се умълчаха.
Изниза се един час. Бяха насядали по пода и облегнати на стените, усещаха лекото лениво поклащане на закотвения кораб. „И ние като тая купчина дърво, която навремето е била кораб, се люшкаме без път и посока, далеч от роден дом, без да знаем какво ни чака — помисли Ричард. — Най-младите са вцепенени от ужас, дори Айк Роджърс се чувства несигурен. И аз съм уплашен до смърт.“
Чу се как неколцина души стъпват тежко до дъсчената палуба, сетне се разнесе познатото подрънкване на вериги. Дванайсетимата се размърдаха, спогледаха се притеснени и със сетни сили се изправиха.
— Оковите ви, хубавци! Сядайте и никой да не мърда.
Тук веригите бяха петнайсет сантиметра по-дълги от веригите в Бристъл и Глостър и вече бяха прихванати за халките, много по-леки и меки, така че едрият като канара мускулест ковач ги огъваше, наместваше ги около глезените на затворниците, сетне ги пристягаше, докато дупките от двете страни се напаснеха. Тогава промушваше през отвърстията болт с тъпа главичка, сграбчваше крака на затворника и пъхваше между него и веригата дългото езиче на металната подпора. Удряше два пъти с тежкия чук и краищата на нита се сплескваха, та никога вече да не могат да се разчленят от желязната халка.
„Ще ги нося тия чудесии през следващите шест, че и повече години — рече си Ричард и се поразкърши, та да го поотпусне болката в костите. — Не те оковават така, ако смятат да те пуснат след половин — една година. А това означава, че дори когато стигна в Ботаническия залив, пак ще нося оковите, докато си излежа присъдата.“
Друг ковач оковаваше също тъй чевръсто и останалите шестима мъже от Глостър. След половин час двамата вече бяха приключили — подканиха ратайчетата да съберат инструментите и излязоха от помещението. При затворниците останаха двама надзиратели — Мати сигурно помагаше на доктора. Но явно бе обяснил на другите тъмничари с кого си имат работа, понеже, когато се обърна към тях, единият пазач заговори, изричайки ясно и натъртено думите, а не, както след време затворниците щяха да разберат, на „пандизчийски език“: така се наричаше жаргонът на задържаните в Нюгейтския затвор в Лондон и на всички, които си имаха работа с тях.
— Тази вечер ще се храните и ще спите тук — оповести той лаконично, като потупваше с палката по разтворената длан на другата си ръка. — Можете да разговаряте и да се движите. Ето ви и кофа.
След това двамата тъмничари излязоха, като заключиха вратата.
Двете момчета от Уилтшир избърсаха сълзите от лицата си, другите стояха със сухи очи. На никой не му беше до приказки, докато Уил Конъли не се изправи и не тръгна да обикаля из помещението.
— С тия окови е по-леко — оповести той и вдигна единия си крак. — Веригата сигурно е към седемдесет–осемдесет сантиметра. Върви се по-лесно.
