Ричард прокара пръсти по халките на белезниците и установи, че те са със заоблени краища.
— Да, и не претъркват кожата. Ще ни трябват по-малко парцали.
— Окови като за работа — включи се и Уил Уайтинг. — Какво ли ще ни карат да правим?
Малко преди свечеряване им донесоха бира, клисав, много черен хляб и прокиснало зеле с леща.
— А, не го ща тоя буламач — отсече Айк и побутна паницата със зелето.
— Яж, Айк — нареди му Ричард. — Братовчедът Джеймс ми обясни, че трябва да изяждаме всички зеленчуци, които получаваме, за да не ни хване скорбут.
Думите му обаче не направиха особено впечатление на Айк.
— Това тук не може да излекува и хрема.
— Така си е — съгласи се Ричард, след като опита зелето. — Все пак не можем да караме на единия хляб, дай да го изям.
После, лишени от жени, които да ги ободряват, те налягаха по пода на помещението без прозорци, омотаха се в балтоните, подложиха си шапките вместо възглавници и се оставиха леко поклащащата се река да ги приспи.
На другата заран ги изведоха в сивкавия ситен ръмеж, който не спираше и не спираше, и от „Прием“ ги натовариха на открит лихтер. Дотук не им се беше случило нищо ужасно или страшно, вярно, надзирателите си бяха свирепи бабаити, но стига затворниците да изпълняваха нарежданията им, те не пускаха в действие палките. Очевидно проявяваха интерес какво има в сандъците, но защо ли не бяха проверили съдържанието? На палубата затворниците разбраха причината. От онова, което бе останало от предната палуба на кораба, към тях се запъти възнисък тантурест чичка в старомодна перука и протрито сетре, който протегна ръце.
— А, дванайсеторката от Глостър! — възкликна той грейнал, с акцент, с какъвто, както те щяха да установят след време, говорели шотландците. — Доктор Медоус ми каза, че сте мъже за чудо и приказ, сега виждам, че е прав. Казвам се господин Камбъл и това тук е моя идея — замахна той широко в ситния дъждец. — Плаващи затвори! Много по-здравословно, отколкото „Нюгейт“, отколкото всеки друг зандан! Това тук са личните ви вещи, нали? Така, така. Всеки лишен от свобода има право на лични вещи и който не го зачита, не постъпва добре. Нийл! Нийл, къде се запиля, бе, човек?
Откъм носа на „Прием“ на палубата дотърча мъж, който приличаше толкова много на господин Камбъл, че би могъл да мине за негов близнак.
— Ето ме, Дънкан.
— Най-после. Не исках да пропускаш възможността да видиш тези прекрасни момчета. Брат ми е мой заместник — поясни Камбъл, сякаш затворниците имаха някакви права. — Но в момента отговаря за „Правда“ и „Пазител“, аз съм прекалено зает със скъпата ми „Церера“, невероятен кораб, ви казвам!
Нов-новеничък. Не се и съмнявам, че на „Церера“ ще ви хареса много! Прекрасно е, че сте точно дванайсет и сте в такава чудесна форма. Два отряда за двете нови драги! — заподскача той. — Прекрасно, прекрасно!
След което Камбъл се втурна нанякъде, а брат му заблея след него досущ агне, което се е загубило.
— Майко мила, какво недоразумение — подметна Уил Уайтинг.
— Млък! — излая един от надзирателите и стовари с все сила палката върху ръката на Уайтинг. — Друг път да си траеш!
Това вече го разбраха всички. Айк Роджърс прихвана лекичко през кръста Уайтинг, който още малко, и да се свлече в несвяст, и дванайсетимата заслизаха, нарамили и багажа, по хлъзгавите стъпала, водещи към чакащия лихтер.
През призрачно сивата пелена на дъждеца се мяркаха ниският, мочурлив бряг на реката и обгърнатите в мъгла очертания на няколко кораба; дванайсетимата бяха вдигнали яките си, бяха дръпнали периферията на шапките си назад, така че дъждът да се стича по раменете, а не във вратовете им, и бяха насядали сред сандъците, торбите и денковете. Дванайсет гребци, шестима от едната и шестима от другата, натискаха мълком греблата на лихтера — по едно време завиха и се насочиха към средата на огромната пълноводна река, ката загребваха с веслата толкова леко, че повърхността на водата почти не помръдваше.
На около триста метра от южния бряг, където започваше Кент, като крави на водопой в редичка бяха спрели четири кораба. Дори в устието на река Севърн при Кингроуд Ричард не бе виждал плавателни съдове, закотвени толкова здраво, не с обичайните въжета, а с вериги, така че да не кръжат около котвата. Най-малкият кораб бе най-отпред откъм страната на Лондон, най-големият пък беше отзад, а между тях имаше разстояние от стотина метра.
— „Страж“, на него има лечебница, после идват „Пазител“, „Правда“ и „Церера“ — обясни, сочейки, един от надзирателите.
