Лихтерът се отправи към „Пазител“, закотвен точно срещу пристанището, сетне зави и се заспуска по течението. Имаше отлив и така на гребците, щеше да им бъде по-леко. Затворниците успяха да разгледат корабите. Всъщност това си бяха пародии на кораби с отдавна отнесени бизани, с прекършени и напукани гротмачти, с общо взето, запазени фокмачти, по които обаче, се вееха не флагчета, а мокри дрехи, намятани по въжетата, вързани за гротмачтата и фокмачтата, а също за щаговете, свързващи фокмачтата със счупения бушприт. По палубите се мъдреха нещо като паянтови бараки и навеси с гора метални комини, клюмнали във всички посоки. Комини стърчаха и по квартердековете, фордековете и кабините при кърмата. „Пазител“ и „Правда“ изглеждаха толкова допотопни, та човек да си рече, че са участвали във флотата на кралица Елизабет, сражавала се с испанската армада. Боята им се бе олющила, всичките им нитове бяха потъмнели от водата, всичките им стингери бяха нащърбени.
До тях „Церера“ изглеждаше най-много на един век — тук-там още се виждаше бойната черно-жълта окраска, под бушприта дори личеше отличителният знак на кораба — гърдеста жена, на която някой шегобиец бе добавил яркочервени зърна. Амбразурите на „Пазител“ и „Правда“ бяха затворени, на „Церера“, обаче бяха премахнати и на тяхно място се мъдреха решетки от дебели железни пръчки и бристълчани, нали вече си бяха стреляни зайци, отсъдиха, че корабът има две долни палуби, разположени под горната. Значи навремето е бил второстепенен боен кораб с деветдесет топа. Никой търговски кораб или кораб за прекарване на роби нямаше толкова много амбразури отстрани.
Ричард се зачуди как ще се качат с багажа по въжената стълба. Тия вериги, с които бяха оковани, щяха да ги довършат. Оказа се обаче, че преливащият от плам господин Дънкан Камбъл е съоръжил своята гордост и радост с дъсчена стълба, прикрепена към клатушкаща се площадка. Ричард метна на рамо двата привързани един към друг чувала, вдигна сандъка и тръгна пръв след надзирателя с палката, качи се по стълбите и мина през отвора в парапета на около шест метра височина. „Церера“ беше доста голям кораб.
— Шефе! — подвикна надзирателят.
Иззад две бараки се показа някакъв мъж, който си чоплеше зъбите, явно бе важна клечка, макар и да беше доста опърпан и мърляв, зад него Ричард видя как се мярка фуста, чу и женски гласове и отсъди, че повечето тъмничари явно живеят в тия дъсчени съборетини.
— А? — рече мъжът с вид на важна клечка.
— Дванайсет лишени от свобода пристигнаха от Глостърския затвор, господин Анкс. Не са лежали в Лондонския и не знаят пандизчийски. Господин Камбъл каза, че това са двата нови отряда за прочистване на дъното. Докторът твърди, че сред тях нямало болни.
— Пак ли селяндури, да му се не види дано! — подметна погнусен господин Ханкс. — Сега на кораба половината са от дълбоката провинция, господин Сайкс. — Той се обърна към затворниците. — Казвам се Ърбърт Анкс и съм ви главният надзирател тук. Води ги на третата палуба, господин Сайкс. И тук не сте затворници, тук сте каторжници. Ясен ли бях?
Те кимнаха безмълвно, опитвайки се да го разберат.
