— Не денк, а аптека. За какво са ти притрябвали всичките тия дивотии? — Той отпуши шишенцето с подсилващата отвара и я подуши подозрително. — Ух! — тресна Ханкс шишенцето на палубата и остави запушалката да се търкаля. — Вони по-зле и от реката.
Без изобщо да трепва, Ричард загледа как главният тъмничар вдига празния сандък, разклаща го, за да провери дали нещо не трака, почуква го отстрани, по капака и дъното. Сетне опипа един по един и шевовете на чувалите. Нищо. Хареса си по-хубавия бръснач на Ричард, ремъка и точилото, най-хубавия чифт чорапи. После се прехвърли на сандъка и торбата на Уил Конъли. Съвсем кротко, без да бие на очи, Ричард приклекна, за да вземе подсилващата отвара, да я запуши и да я прибере. Погледна господин Сайкс, който като че очакваше от него да си прибере вещите, затова кимна на застиналия Роджърс и се зае за работа. Роджърс и младежите го последваха.
След като приключи и с дванайсетимата, господин Ханкс потри доволно ръце:
— Казвайте сега къде са мангизите! Парите, мушмороци такива!
— Нямаме пари, уважаеми господине — престраши се да отвърне Неди Перът. — В затвора сме от година, там имаше и жени… — не довърши той, уплашен.
— Обърни джобовете!
Всички джобове бяха празни без джобовете на Ричард, Бил, Неди и Уил, които бяха натъпкани с книги.
— Хайде, събличай връхните дрехи! — тросна се господин Ханкс.
Всички смъкнаха балтоните и сетретата и господин Сайкс ги претърси сантиметър по сантиметър.
— Нищо — ухили се той. — Претършувай ги, господин Сайкс.
Те разтълкуваха това като заповед господин Сайкс да претърси тях самите и наистина, той се зае да ти опипва — с особена наслада около гениталиите и по задниците.
— Нищо — рече и се спогледа нетърпеливо с господин Ханкс.
— Смъквай гащите и се наведи! — каза той примирено, с треперлив глас. — Но ви предупреждавам! Ако господин Сайкс намери мангизите в задниците ви, ще ги миете със собствената си кръв.
Господин Сайкс се зае с претърсването — беше груб, престараваше се и не бързаше да приключва. Четиримата младежи и Джоуи Лонг ридаеха от болка и унижение, другите търпяха, без да гъкват и да показват, че им е неприятно.
— Нищо — оповести господин Сайкс. — Нищичко, господин Анкс.
— Ние сме от Глостършир — подхвана Ричард, докато си вдигаше долните гащи и панталона. — Там сме бедни.
„Освен това разбрах и колко струваш ти! Да гниеш дано в ада, сребролюбец такъв!“
— Води ги долу, господин Сайкс — подкани тъмничарят и разочарован, се скри сред бараките.
Този ден — 28 януари 1786 година, на „Церера“ имаше двеста и тринайсет лишени от свобода; дванайсетимата от Глостър бяха вписани под номера от двеста и първи до двеста и тринайсети, Ричард беше двеста и трети номер. Ала единственият тъмничар, който се обръщаше към тях на номера, беше господин Хърбърт Ханкс от Плъмстед Роуд недалеч от Уорън в Улидж.
Някой бе проявил мъдрост — вероятно за да озапти престъпниците от лондонския затвор „Нюгейт“, които мразеха до смърт провинциалистите, — и беше разделил лондончани от затворниците, пристигнали от други градове, като ги беше сложил на различни палуби. Лондончани бяха на втора палуба, провинциалистите — на трета. Или тази мъдрост може би произтичаше от несекващата война между затворниците, дошли от Лондонската тъмница, и нелондончаните на „Пазител“ и „Правда“’, където всички бяха в един кюп и дори господин Дънкан Камбъл беше вдигнал ръце и не знаеше какво да прави. С „Дюнкерк“, закотвен в Плимут, бе стигнал дори още по-далеч, отколкото с „Церера“, и бе разделил кораба на седем части — според класификация на затворниците, която сам бе разработил.
