Различията между англичаните бяха твърде големи. Хората, употребяващи пандизчийския на лондонския затвор „Нюгейт“, говореха сякаш на чужд език, макар че мнозина — стига да ги накараш, знаеха и английския, на който общуваха повечето хора. Лошото бе, че почти всички отказваха да говорят на него от принципни съображения и си предпочитаха пандизчийския. Северняците от Йоркшир и Ланкашир криво-ляво се разбираха, но колкото и грамотни да бяха, не схващаха нищичко от езика на родените по на юг. Нещата се усложняваха допълнително от това, че ливърпулчани говореха скаус50, който също звучеше като чужд език. Хората от централните графства общуваха, общо взето, свободно със затворниците от западните райони — и първите, и вторите се разбираха с каторжниците от Съсекс, районите на Кент около Ламанша, Съри и Хампшир. Ала който идваше от областите в Кент около Темза, говореше на нещо като пандизчийския, същото важеше и за ражданите в ония части на Есекс, които бяха най-близо до Лондон. Колкото до затворниците от Северен Есекс, Кембриджшир, Съфолк, Норфолк и Линкълн, те пък си говореха на някакъв техен диалект, различен от всички останали. Толкова многоезично беше това стълпотворение от англичани, че на „Пазител“ имаше двама мъже от Бирмингам, които изобщо не се разбираха — единият бе живял в село Сметуик, другият бе родом от селцето Фор Оукс и те не се бяха отдалечавали и на километър от родното си място, докато не се бяха хванали в мрежата на правосъдието.
Заради това хората страняха един от друг. Ако един отряд от шестима души разбираше езика на друг, те общуваха в една или друга степен помежду си. Ала ако диалектите или акцентите бяха непреодолими, хората се отчуждаваха. И така, мъжете от Глостър попаднаха в един разделен лагер, където споделена бе само всеобщата омраза към затворниците от лондонския „Нюгейт“ на горната палуба, за които се мълвеше, че получавали лъвския пай от всичко, като се почне от храната и се стигне до по-евтиния джин, защото се разбирали с тъмничарите и се били обединили с тях в общото желание да лишат нелондончаните от онова, което им се полагаше по право.
Това последното важеше главно за джина, тъй като лишените от свобода, прехвърлени тук от Нюгейтския затвор в Лондон, бяха, така да се каже, на своя територия и обикновено получаваха от близките си повече пари. То обаче се разпростираше и върху храната.
Преливащият от радост напет дребосък господин Дънкан Камбъл проявяваше невиждана пестеливост за нещата, за които трябваше да плаща от двайсет и шестте лири стерлинги, отпускани му на затворник от правителството на негово величество краля, а храната беше сред тях. По десет шилинга седмично на човек — онзи януари господин Камбъл печелеше общо от плаващите затвори триста и шейсет лири на седмица, а имаше някои нещица, които умният, находчив предприемач можеше да направи, та приходи и разходи почти да се покриват. Например сам да си отглежда зеленчуците и да си вари бирата. И дума не можеше да става господин Камбъл да прибегне до по-очевидни хитрини, например да фалшифицира броя на каторжниците или да твърди, че мнозина са легнали болни от скорбут. На корабите непрекъснато се мъкнеха представители на властта, които си вряха гагата навсякъде. Той купуваше хляба — само най-твърдия, и месото — главно овчи глави и джолани, от лондонската Тауър51 и в началото не обръщаше особено внимание на качеството. После обаче на сцената се появи господин Джон Хауард и господин Камбъл се видя принуден да снабдява плаващите затвори с по-добри продукти. Въпреки тези досадни ограничения и персонала от сто души той пак успяваше да изкарва от затворниците по сто и петдесет лири стерлинги на седмица. Държеше един плаващ затвор в Плимут — „Дюнкерк“, и още два в Портсмут — „Фортуна“ и „Твърд“. Общо си слагаше в джоба по триста лири на седмица, освен това тихомълком подготвяше почвата и се пазареше тъкмо на него да възложат извозването на каторжниците до Ботаническия залив, за което се мълвеше все по-упорито.
Третата палуба на „Церера“ беше висока метър и осемдесет, което означаваше, че Ричард опира с глава тавана от прогнили дъски, а Айк Роджърс не може да се изправи в цял ръст. Бимсовете от единия, та чак до другия край на помещението бяха дебели към педя и бяха разположени на разстояние метър и осемдесет. Така мъжете ходеха приведени, досущ маймуни на шествие, и през две крачки трябваше да навеждат глава, сякаш се кланят на някого.
