За един бристълчанин смрадта бе поносима. Вятърът стенеше през металната решетка и се вихреше из леденостуденото, боядисано в червено помещение, започващо при преградата напряко на фордека и завършващо при преградата на кърмата. Беше дванайсет метра широко и трийсет метра дълго. Покрай външните стени на корпуса имаше дъсчени площадки с височината горе-долу на маси, за каквито явно и служеха, защото на пейките покрай тях бяха насядали мъже. Странното в случая бе, че очевидно се използваха и за нарове, понеже тук-там по тях бяха налягали хора, които или си почиваха, или бяха болни от треска. Ширината на площадките — към метър и осемдесет, също подсказваше, че затворниците спят на тях. В средата на помещението се мъдреше още една площадка като маса с ширина метър и осемдесет. Яркочервеното помещение бе обитавано от около осемдесет души и когато дванайсетимата нови влязоха вътре, всички млъкнаха и извърнаха глави към тях.
— От къде сте? — попита мъжът, седнал на масата в средата.
— От Глостърския затвор. Всичките сме от там — отвърна Уил Конъли.
Мъжът се изправи — оказа се нисък, можеше преспокойно да мине под гредите и без да се навежда. Приличаше на ездач, а и от лицето му личеше, че почти цял живот се е занимавал с коне — то беше набраздено с бръчки и бе спаружено като щавена кожа. Човекът можеше да е и на четирийсет, и на шейсет години.
— Приятно ми е — рече той и протегна малка като лапка ръка, като пристъпи към тях да ги посрещне. — Уилям Стенли от Сийнд. Намира се край Девайзис в Съмърсет, но ме осъдиха в Уилтшир.
— Чували сме почти всички за Сийнд — ухили се Конъли и представи останалите, след като тръшна с пъшкане сандъка на пода. — И сега какво, Уилям Стенли от Сийнд?
— Сега се нанасяйте; Сайкс сигурно ви е бъркал по задниците. Ах, педалът му с педал! Така опознава и отвътре лишените от свобода. Не намери пари, а? Или намери?
— Нямаме пари — рече Конъли и седна свъсен на пейката. — След господин Сайкс не е лесно. И сега какво да правим?
— В тоя край са затворниците от централните графства, от западните области, от Ламанша, Уолдс и Уийлдс — обясни Стенли и извади незапалена лула, която смучеше, ако не сочеше с нея.
— В средата са момчетата от Дарби, Чешир, Стафорд, Линкълн и Салъп. В дъното, при носа, са Дърам, Йоркшир, Нортъмбрия и Ланкашир. Ливърпулчани са в края на средната маса. Сред тях има и неколцина ирландци, но всичките без един са от Ливърпул. Имаме и неколцина маври, но те са горе при лондончаните. Съжалявам, но уелсци няма. — Той измери с поглед сандъците и денковете. — Ако носите нещо по-ценно, ще си останете без него. Освен ако не се споразумеем — добави дребосъкът многозначително.
— Че защо да не се споразумеем! — рече дружелюбно Конъли. — Както гледам, май и ще ядем, и ще спим на тия чудесии.
— Точно така. Слагайте багажа тук, на средната маса. В тоя край има предостатъчно място за дванайсетима. Сламениците, на които ще спите, се навиват и се пъхат отдолу, пак там ще държите и багажа. Едно прокъсано одеяло на двамина — изкиска се той. — Е, ако на някой му се такова, ще е трудничко да се усамоти, въпреки че след като човек мине през господин Сайкс, вече не му е до това. Горе в неделя идват и жени — момчетата ги представят за свои стринки, сестри или братовчедки. Тук обаче това не става, понеже сме далеч от дома и предпочитаме да си харчим парите за джина на Ханкс. Пладнешки обирджия!
— Ще ни помогнеш ли, Уилям, да си подредим багажа? — попита Бил Уайтинг, който страдаше дваж повече от останалите: и от палката, и от ръката и пръстите на господин Сайкс.
— Аз, да ти кажа, не работя. Пратиха ме в зеленчуковата градина, но и за там не ставам — ряпата взе, че посърна от моите кьопави пръсти. Та ме отписаха като прекалено стар и прекалено нисък, пък и халките на оковите не се задържат върху мен. — Той вдигна мъничко краче и го позавъртя леко, при което металната халка на веригата се приплъзна до средата на ходилото. — Може да се каже, че съм нещо като домакин на помещението. Забърсвам с парцал, изхвърлям кофите, навивам сламениците, сгъвам одеялата и укротявам лудите ирландци. Въпреки че нашите ирландци, нали са от Ливърпул, не са чак толкова опасни. Но на „Правда“ има двамина, които говорят само на ирландски диалект — още щом слезли от кораба от Дъблин, ги обрали. Нищо чудно, че са превъртели горките. Не е лесно от тази страна на Ирландското море, а и те са си нежни души. Колко му е да ги излъжеш! Пък и се отцепват от две капки. — Той прихна и въздъхна. — Много се радвам, че при нас се влива свежа кръв. Мики! Ела, Мики, да видиш кой ни е дошъл — момчета от западните краища!
При тях се дотътри чернокос и черноок младеж, който се заозърта предпазливо и мъжете от западните краища тутакси разбраха, че е контрабандист от Корнуол — само те гледаха така.
— Не, не съм от Корнуол — поясни момъкът, сякаш прочел мислите им. — От Дорсет съм. От Пул. Моряк и митничар. Казвам се Денисън.
