— Царю на царете! Повелителю на повелителите! Алилуя! Алилуя! — запя той. — Осанна! О, Хипократе, чуй молитвите ни! — Поклони се за последно, смъкна парцала от главата си, сгъна го, целуна го и седна. — Хипократе! — викна толкова неочаквано, че всички подскочиха като ужилени.
— Майко мила! Това пък какво беше? — попита Стенли.
— Обред по пречистване — оповести тържествено Ричард.
Приличният на кон дребосък застана нащрек.
— Ама това шега ли е? Да не ме взимате на подбив?
— Няма такова нещо, това изобщо не е шега, честен кръст, Уилям Стенли от Сийнд. Умилостивяваме Майка Темза, като призоваваме великия бог Хипократ.
— И какво, ще го правите всеки път, когато пиете вода ли?
— А, не — провикна се Бил Уайтинг, напълно вживял се в театрото на Ричард, който се правеше на луд, само и само да покаже на останалите, че те са по-различни, че притежават някакви по-особени качества, и така да опази личните им вещи.
Колко находчив беше! Бе се досетил за тая сценка само покрай подмятанията на Джими и Лизи, че е превърнал пречистването на водата в религия. Онзи педал — господин Сайкс, сто на сто щеше да научи за случилото се. Уилям Стенли от Сийнд си падаше клюкар, а и по цял ден се мотаеше на „Церера“.
— Не — продължи той най-сериозно, — извършваме обреда по пречистване само в по-особени случаи, например когато влезем в ново жилище. Така… така Хипократ ще бди над нас.
— Но да знаете — включи се и Уил Конъли, за да допринесе и той с нещичко, — пием ли вода, използваме камъните, без обаче да извършваме цялата церемония от край до край. Можем да прибягваме до нея само на първо число всеки месец, а също и когато се нанасяме в ново жилище.
— Това някаква магия ли е? — попита подозрително Мики Денисън.
— Да си надушил случайно сяра? Или водата да се е превърнала в кръв или сажди? — нахвърли му се Ричард. — Магиите са бабини деветини. Ние сме сериозни хора.
— Да бе, как не се сетих! — възкликна Стенли и сбърчи чело. — Вие почти всички сте от Бристъл, свърталище на всички сектанти и отцепници от правата вяра!
— Ела да ти кажа нещо, Айк — каза Ричард и се изправи.
Те се отдалечиха на няколко крачки и макар че всички все така се бяха вторачили в тях, Ричард изшушука на пътния разбойник:
— Потвърди това, което казваме, и следващия път и вие направете същото като нас и се включете в хора ни. Подкрепите ли ни, ще си опазим вещите, а и парите. Ти твоите къде си ги скрил?
Роджърс се ухили хитро.
— В токовете на ботушите за езда. Изглеждат ниски, всъщност обаче са кухи — един вид, стъпвам на кокили. Ами твоите къде са?
— От едната страна сандъкът е с плитко двойно дъно, натъпкано с марля. Който има пари, може да ги държи там. Монетите не дрънчат, понеже са в марлята. На Уили, Неди и Бил им се намира някоя и друга лира, на мен също, но в другите сандъци няма нищо, така че, ако някой от нас се сдобие с още пари, ще се намери местенце и за тях. Онова приятелче Уилям Стенли от Сийнд може да бъде купен, но въпросът е дали ще каже на Сайкс.
Разбойникът помисли-помисли, пък поклати глава.
— Не ми се вярва, Ричард. Пропее ли, Педала ще прибере плячката. Виж, трябва да убедим жокея, че нямаме повече пари. Майко мила, защо нямаме някой познат в Лондон, който редовно да ни идва на свиждане! Ако познавахме такъв човек, щяхме да обясним откъде се взимат парите. А за водата си прав, не става за пиене. В дните, когато ни дават овесена каша, ще се налага ние с моите момчета да пием бира, сигурен съм, че Уилям Стенли от Сийнд няма да има нищо против да ни я набавя.
Ричард се хвана за главата.
— Джем Тисълтуейт! — възкликна той. — Как не се сетих досега! Ето го нашия познат, който ще ни идва на свиждане, Айк! Как мислиш, Стенли става ли за пощальон?
— Мисля, че става почти за всичко.
Когато на другата сутрин изведоха Ричард и отряда му на горната палуба, те разбраха защо ги изкарват на малки групи от третата палуба — „Церера“ се обслужваше от няколко лихтера, те обаче не бяха достатъчни, та да извозят наведнъж до местата, където се работеше, лишените от свобода, дори и да ги натъпчеха като сардели по лодките. За късмет всичките места за работа бяха на някакви си петстотин метра от „Церера“. Гребците натискаха безропотно греблата на лихтерите, защото тая работа бе далеч по-добра от всички останали. Бяха затворници от плаващата тъмница „Страж“ и под планшира бяха оковани с вериги. „Защо не се насочат към брега и не побягнат?“ — запита се Ричард, по-късно обаче научи, че едно време са били правени такива опити за бягство, ала затворниците са били залавяни и в някои случаи качвани на бесилото.
Основното предимство на „Камбъловите академии“ (както каторжниците наричаха плаващите затвори) бе това, че те се намираха насред реката — само малцина англичани знаеха да плуват и никой не дръзваше да се метне във водата. Не можеше да плува и Ричард, нито единайсетте му спътници. Дълбоката вода ги хвърляше в ужас.
