Стомахът му беше празен, макар да бе заделил половината от дажбата си хляб и сирене, за да ги изяде на разсъмване. Колкото до овесената каша с горчивите подправки, беше я изгълтал още щом му я донесоха, въпреки че вече беше студена — знаеше, че след дванайсет часа съвсем няма да става за ядене. Мама Хъбард поне си даваше сметка, че ако мъжете се скъсват от работа, трябва и да се хранят добре, инак ще рухнат, но на Ричард му беше предостатъчно да прекара на „Церера“ по-малко и от ден, за да осъзнае, че господин Дънкан Камбъл, който бе по-далеч от шефовете си, отколкото Мама Хъбард, пет пари не дава колко ще издържат затворниците.
Каторжниците, трудещи се на брега, вече бяха напуснали кораба, когато лихтерът на Ричард, натоварен с четири отряда за драгите, свърна надолу по течението и се доближи малко до брега. Драгата на Ричард бе първата от общо четирите такива съоръжения, две от които бяха закотвени с вериги от едната страна, а другите две — от другата страна на реката. Беше си истински шлеп, плосък като тепсия и квадратен, с корпус (нямаше нито нос, нито кърма), който отпред и отзад се подаваше от водата, така че да е лесно да маневрираш с него, да се качваш и да слизаш, докато го разтоварват. Беше нов-новеничък, отвътре беше празен, а по боята му нямаше и петънце.
Затворниците прекрачиха планшира на лихтера и стъпиха на широката метър и половина дъсчена площадка, каквато имаше само откъм едната страна на шлепа — веднага щом и последният човек — Джими Прайс, слезе от лихтера, той потегли и се отправи към следващата драга на около петдесет метра. Шестимата махнаха на Айк и на младежите и се извърнаха да се огледат. Откъм едната страна шлепът беше издълбан, а от другата имаше широка палуба, на която се мержелееше нещо като барачка с метален комин. Усетил, че шлепът се е разклатил под тежестта на мъжете, техният надзирател излезе от своите владения, пафкайки с лула, която държеше в едната си ръка, а в другата бе стиснал палка.
— Ние, драги ми господине, не разбираме пандизчийския език — рече веднага Ричард, до немай-къде любезен. — Родом сме от западните краища.
— И какво от това, не е болка за умиране — отвърна надзирателят и ги огледа от глава до пети. — Виждам, отскоро сте на „Церера“. — Тъй като никой не изрази готовност да каже нещо за това му наблюдение, той продължи да си разтоваря сам със себе си. — Не сте първа младост, но пък ми се виждате доста ячки. Докато изпосталеете, сигурно ще успеете да извадите някой и друг тон баластра. Някой от вас работил ли е на речна драга?
— Не, драги ми господине — отвърна Ричард.
— Така си и знаех. А някой от вас плува ли?
— Не, драги им господине.
— Само не ме лъжете, приятелчета.
— Не ви лъжем, драги господине. Не сме от краища, където хората знаят да плуват.
— Ами ако хвърля някого от вас във водата, за да проверим? — Той пристъпи рязко към Джими, който се разпищя на умряло, сетне направи същото и с останалите, като ги гледаше в очите. — Повярвах ви — оповести надзирателят, после се върна в бараката и излезе със стол, на който седна, преметна крак връз крак и продължи да пафка с лулата, като запращаше към тях валма дим. — Казвам се Закарая Партридж, ще ми викате господин Партридж. Методист съм, оттам ми е и това име, работя на драга още от едно време, когато бях млад в Скегнес на река Уош, затова и не му разбирам много-много на пандизчийския език. Всъщност помолих господин Камбъл да се постарае да не ми праща лондончани. Поисках му момчета от Линкълн, но и от западните краища се ядва. Откъде сте, от Бристъл или от Плимут?
— Трима сме от Бристъл, господин Партридж. Аз съм Ричард Морган, другите двама бристълчани са Уил Конъли и Неди Перът — посочи той един по един мъжете. — Тафи Едмъндс е от крайбрежен Уелс, Бил Уайтинг и Джими Прайс пък са от Глостър.
— Значи поназнайвате едно друго за морето — отбеляза надзирателят и се облегна на стола. — Това съоръжение тук прави коритото на реката по-дълбоко, като изгребва калта от дъното ей с оная чудесия там, дето прилича на кофа — махна той към нещо, което наподобяваше огромна кесия със зейнала паст. — Закачена е на верига, която може да се скъсява и удължава според дълбочината на водата. Наглася се на това място тук, правя го аз. — Господин Закарая Партридж очевидно изпитваше огромна наслада да им държи тая кратка сказка (у него нямаше и следа от злоба) и затова продължи нататък: — Сигурно се питате защо пък на това място. Защото, драги мои, Кралският арсенал ей там, отсреща, снабдява цялата войска с артилерийски оръдия, а реката е прекалено плитка и не могат да се направят кейове за плаващите бази — на тях им трябва десет пъти по-голяма дълбочина. Събратята ви, другите каторжници, дето работят на брега, строят новите кейове, като запълват мочурищата около Уорън. А хората на драгите им осигуряват баластра, която те, разбира се, трябва да смесят с камъни, чакъл и вар, инак всичко пак ще се върне в реката.
— Благодаря за обясненията, господин Партридж — каза Ричард.
