От опит отрядът му се убеди, че има някои тънкости и хитрини, които облекчават работата. Кофата се отлепяше от дъното и се задържаше по-лесно, ако допреш дълъг прът точно където трябва — в горния край на металния обръч, широк едва десетина сантиметра. А за това се искаше усет, понеже обръчът не се виждаше в размътената тинеста вода. Четирима работеха на балката и въжето, един — на лебедката, един държеше пръта, с който да прикрепя надолу кофата. Грубата сила бе необходима почти изцяло за балката, макар че мъжът с пръта трябваше не само да притежава умение и усет, но и да е доста як. Понеже господин Партридж не каза и не направи нищо, Ричард реши той да разпредели хората. Прати Джими Прайс на лебедката, където не се налагаше да си особено сръчен, Бил, Уил и Неди — на балката, Тафи — на въжето, а самият той се зае с пръта.
От ден на ден работеха все по-бързо, увеличаваше се и количеството баластра. Седмица след като започнаха, вече вадеха исканите от тях двайсет кофи и грейнал от щастие, господин Партридж ги почерпи с шест големи халби бира, с бучка масло и шест самуна току-що опечен, дъхтящ на мая хляб.
— Още щом ви видях, разбрах, че сте мъже на място. Открай време повтарям, че трябва да оставяш хората сами да се оправят. За всеки шлеп баластра, който откарвам на Уорън, получавам допълнително пет лири стерлинги — ако вие сте добри с мен, и аз ще ви отвърна със същото. Ако ми вадите повече от двайсет кофи на ден, ще ви гощавам на обяд — малка бира и половинка пресен хляб за всекиго. Всички сте отслабнали през тая седмица, не мога да допусна съвсем да изпосталеете. Трябва да си отстоявам доброто име, с което се ползвам. — Той се пипна замислено отстрани по носа. — Но знайте, че не мога всеки Божи ден да ви купувам обяд.
— Е, защо и ние да не добавим нещичко — намеси се Ричард. — Все пак съм от Бристъл и познах тютюна ви по миризмата — „Рикетс“. В Улидж, а дори и в Лондон сигурно е баснословно скъп. Бих могъл да ви изпиша, господин Партридж, от най-добрия сорт, стига да ми посочите адреса. Опасявам се, че ако го получа на „Церера“, господин Сайкс ще вземе да си го прибере.
— Е, това вече е приказка! — грейна надзирателят. — Давайте ми само по шилинг на ден и ще ви осигурявам обяд. А колкото до тютюна, прати го в пивница „Патицата и патокът“ в Плъмстед.
Отпърво Айк Роджърс и момчетата му едвам смогваха, но след като на няколко пъти обмениха опит с Роджърс и неговите хора, и те ускориха ваденето на баластрата и се споразумяха за същото със своя надзирател, мъж от Грейвзенд в Кент.
Най-неприятното на работата беше мръсотията. Всички ставаха от глава до пети в черна смрадлива кал, която полепваше и по веригата около площадката. Тиня капеше и от кофата и докато я празнеха, хвърчеше във всички посоки. В края на първата седмица новичкият шлеп не се отличаваше особено от по-старите баржи.
Ричард видя, че поне веднъж на ден двамата от мъжете трябваше да слизат в отделението за баластрата, за да изчегъртват с лопатата калта и мръсотията от кофата. Тогава взе решение.
— Някого болят ли го краката? Да се е порязал, да му е излязла пришка или мазол?
— Да, на мен — рече Тафи. — Имам мазол, изглежда ужасно.
— Довечера, след като се измием, ще ти дам от мехлема, да се намажеш, но това означава, че не можеш да гребеш, докато кракът не ти мине. Нямам намерение и занапред да газя в тинята с обуща. Веднага щом се постопли, ще попитам господин Партридж дали можем да оставяме обущата върху палубата и да работим на бос крак. Междувременно ще се редуваме, ще слизаме по ред боси в отделението с баластрата.
Поне имаха възможност да се мият и го правеха всяка вечер веднага щом ги приберяха на третата палуба в „Церера“. Всички, които не бяха от Бристъл, изпадаха в неописуема погнуса от мръсотията, вадена с баластрата от дъното на Темза, и на драго сърце следваха примера на Ричард: събличаха се, както ги е майка родила, насапунисваха се и се миеха на чучура заедно с калните окови. Освен това се бяха споразумели с Уилям Стенли от Сийнд да кара Мики да им пере през деня дрехите. Всички до последната благодарение на Дънкан Камбъл, хитрият предприемач шотландец.
Четири дни след пристигането на затворниците от Глостър този достопочтен господин бе раздал на обитателите на своите академии нови дрехи — правеше го веднъж в годината: два чифта долни гащи от груб тежък лен, два ката ленени ризи на карета, неподплатено ленено сетре. Мъжете от Глостър установиха с разтуптени от радост сърца, че по шевовете долните гащи може и да престъргват като ножовка, но им стигат чак до глезените, макар че на Ричард и Айк им бяха по-къси. Айк се беше смалил на ръст с няколко сантиметра, но тъй като беше нов на „Церера“, го забелязаха само спътниците му от Глостър, и отвореше ли се дума за обуща, в устата му беше само една дума: Мамка им!
