С долните гащи мъжете с нормален ръст можеха и да не слагат парцали под халките на веригите, дългите крачоли пазеха и от студените ветрове, духащи по Темза. Нали покрай Лизи Лок се бе научил да шие, Ричард взе плата, останал от подкъсените гащи на Джими, и настави своите, а Айк подкупи Стенли с чаша ром, та онзи да му даде малко плат, и Ричард да му удължи и на него наполеонките. Бог да поживи оногова, който е изобретил гащите! Техните бяха с цвят на ръжда, не се износваха бързо, изпрани, ставаха като нови и в кройката се различаваха от панталоните, които им стигаха едва до коленете. Освен това панталоните се закопчаваха с широка ивица плат, прихваната отстрани на кръста с копчета, докато долните гащи имаха прорез точно отпред, закопчаван надолу с копченца — голямо облекчение, ако ти се припикае.
Господин Джеймс Тисълтуейт дойде на втората неделя, след като ги приеха на „Церера“. Появи се на вратата заедно с господин Сайкс, с когото се ръкува радушно, прекрачи прага и зяпна невярващо аления затвор.
— Джем! Джем!
Прегърнаха се, без да се притесняват от околните, сетне се поотдръпнаха, за да се погледнат. От последната им среща бяха минали близо десет години, през които и двамата се бяха променили доста.
На Ричард господин Тисълтуейт се стори направо преуспял. Виненочервеното му сетре беше от тънко-претънко сукно, копчетата — от мохер, на главата му се мъдреше перука, шапката му беше със сърмен ширит, часовникът и ланецът към него бяха от чисто злато, ботушите му от скъпа черна кожа бяха лъснати до блясък. Господин Тисълтуейт беше пуснал благородно шкембенце, сега лицето му бе по-пълно и бръчките не личаха толкова много, както едно време, затова пък червендалестият му камбест нос бе достигнал мораво съвършенство. Колкото и стъписан да беше Тисълтуейт, воднистите му, кървясали очи пак бяха озарени от любов.
Струваше му се, че у Ричард съжителстват двама мъже, които си оспорват първенството: надделява ту единият, ту другият. Някогашният и новият Ричард бяха неразривно преплетени. „Божичко, колко красив е! — изуми се памфлетистът. — Как ли го е постигнал? Късата му коса сякаш е станала по-черна, преди като че беше тъмнокестенява, а кожата му, макар и изпръхнала от вятъра и слънцето, си е все така безупречно гладка като слонова кост. Той се е обръснал и е много чист, а под разкопчаната риза се виждат изопнати мускули и нито грамче тлъстини. Не му ли е студено?“ В боядисаното в кървавочервено помещение беше страшен студ, въпреки това Ричард не носеше сетре и не личеше да е премръзнал. Обущата и чорапите му бяха чисти. Мале, ами оковите! Хрисимият Ричард Морган, който ще стори път и на мравката, в окови! На Тисълтуейт му се късаше сърцето при тая мисъл. Промяната беше най-вече в сиво-сините очи, каквито имаха всички Морганови. Навремето те бяха някак замечтани и отнесени, усмихнати, макар и вглъбени, винаги изключително мили. Сега бяха по-съсредоточени, нямаше ги замечтаността и усмивката, със сигурност те вече не бяха благи.
— Колко си израсъл, Ричард! Очаквах да си се променил, но не по този начин! — ахна господин Тисълтуейт и се хвана за носа между веждите.
— Уилям Стенли от Сийнд, това е господин Джеймс Тисълтуейт — каза Ричард на някакво сбръчкано дребно човече, което се навърташе около тях. — А сега ни остави. Всички ни оставете на спокойствие, чухте ли? По-късно ще запозная и вас. На „Церера“ е най-трудно да се усамотиш, но и това е възможно — обърна се той към Джем. — Сядай, де!
— Значи ти си тарторът тук! — изуми се Джем.
— Не, не съм никакъв тартор. Отказвам да бъда. Но понякога се налага да съм по-настойчив и да прибягвам до сила — всъщност на кого ли не му се е случвало, когато го предизвикат! За да си шеф, трябва да си напорист и речовит, а аз, както и навремето в Бристъл, не съм много-много по приказките. Има случаи обаче, когато нямам друг избор и трябва да поведа хората — за тяхно добро. От време на време, Джем, приличат на овце, а аз няма да допусна да ги отведат на заколение. Ако не броим Уил Конъли, друг бристълчанин, имал късмета да учи в „Колстън“ по времето на добър директор, те не са научени да мислят. А единственото, по което се различавам от Уил Конъли, може да бъде вместено в думите: братовчедът Джеймс — аптекарят. Ако не го познавах, ако той не се бе показал така добър към мен, Ричард Морган, когото виждаш сега, нямаше да съществува. Щях да приличам на ония клетници ей там — ирландците от Ливърпул. Не ти трябва риба на сухо. — Той озари приятеля си с лъчезарна усмивка и се наведе да го хване за ръката. — Разправяй сега за себе си. Изглеждаш много внушително.
— Мога да си го позволя, Ричард.
— Да не би, както приляга на истински бристълчанин, да си се венчал за богата жена?
