— Стига да разполагаш с малко пари, най-добрият ти приятел в затвора е алчността — продължи с разказа си Ричард и пак отпусна ръка върху филтъра, превърнал се в негов пръв другар. — Тук хората са готови да се продадат за много по-малко от прословутите трийсет сребърника. Най-мъчно ми е за ония клетници от Нортъмбрия и Ливърпул. Нямат и пукната пара. Затова и мрат като мухи — кой от болести, кой просто от отчаяние. Виж, лондончаните горе са страшно издръжливи, изобретателни са като прегладнели плъхове. Мен ако питаш, живеят по други правила — огромните градове може би приличат на отделни държави, имат си свой светоглед. Тия хора изобщо не приличат на нас, въпреки че нямам вяра на повечето неща, които чувам на „Церера“ за лондончаните. На третата палуба в „Церера“ са представителите на всички останали краища в Англия. Тъмничарите са подкупни, дай им да се пазарят. Добави към тая пъстра тълпа и Уилям Стенли от Сийнд. Възползва се от всяка възможност тук, дои ни точно както някоя селянка дои любимата си кравичка. И всички ние, като се почне от Ханкс и Сайкс, от пияниците, доносниците, провинциалистите, използвачите и се стигне до ония клетници, дето берат душа на ей оная дъсчена площадка, сякаш вървим по въже, опънато над пламтяща бездна. Една погрешна стъпка, и с теб е свършено — падаш долу! — Ричард си пое въздух, изненадан от собственото си красноречие. — Никой нормален човек не би нарекъл това, нашето, игра, но в някои неща то наистина си прилича на игра. Трябва да мислиш с главата си, ако искаш да оцелееш, а също и да имаш поне малко късмет, а Бог явно ми го е дал в изобилие.
Тъкмо докато Ричард Морган говореше, господин Тисълтуейт най-неочаквано проумя за него нещо, което открай време го беше глождело и не му беше давало мира. В Бристъл Ричард се беше носил по течението досущ сал, подмятан във всички посоки, понякога според приумиците и прищевките на околните. Въпреки мъките и сполетелите го бедствия си бе останал такъв бездеен и вял. Дори изчезването на Уилям Хенри не му беше дало посока в живота. А ето, Сийли Тревилиън го бе запокитил в океан, където, носиш ли се като сал, с теб е свършено. Океан, където Ричард бе осъзнал, че събратята му по съдба не могат да плават, и затова ги беше взел под крилото си. Тъмницата му беше дала пътеводна звезда, която да го направлява, а желязната му воля бе издула платната, които той дори не бе подозирал, че притежава. Имаше нужда да обича някого повече, отколкото себе си, и се бе нагърбил със задачата да спаси своите хора, онези, които, бе довел със себе си от Глостърския затвор, за да навлязат заедно в непознати разбунени морета.
„Какъв невероятен мъж, а Англия ще го изгуби. Въпреки че тя никога не го е притежавала, понеже не му е дала възможността да се разгърне докрай. Салът се е превърнал в могъщ кораб, но се опасявам, че така и няма да видя как оръдията му стрелят.“
След като ги представи, четиринайсетте затворници (наложи се да включат и Уилям Стенли от Сийнд и Мики Денисън) се подредиха в кръг около господин Джеймс Тисълтуейт и заслушаха какво ще им каже за евентуалната им съдба.
— Първоначално — подхвана доставчикът на приятни четива, с които се тешаха повечето грамотни жени във Великобритания, — лишените от свобода на „Церера“ трябваше да бъдат изселени на място, наречено Лемен, което, доколкото подразбрах, било остров насред пълноводна река в Африка с размерите на Манхатън в Ню Йорк. Там до година със сигурност сте щели да измрете като мухи, покосени от някоя смъртоносна болест. Трябва да благодарите на Едмънд Бърк — тъкмо той зачеркна Лемен, а и цяла Африка от списъка на местата, където да се заточват престъпниците. Подпомаган от своя съмишленик лорд Бошан, миналия март и април Бърк се запретна да громи плана на господин Пит да отърве Англия от нейните престъпници и се провикна на всеослушание, че е по-добре да избесят всички ви, отколкото да ви откарват на място, където смъртта ще ви застигне много по-бавно и мъчително. След заседанията на неизбежната в такива случаи парламентарна анкетна комисия господин Пит се принуди да се откаже от Африка — вероятно завинаги. Така на преден пран излезе предложението на господин Жозеф Матра да се помисли за Ботаническия залив в Нов Южен Уелс, тъй като мястото може би било добро. Лорд Бошан вдигна голяма пушилка, че островите Лемен са извън английските територии, в район, където французите, испанците и португалците често наминавали, за да набират роби. Докато виж, Ботаническият залив може и да не е в английските територии, затова пък е в ничия земя. Защо да не застреляме два заека с един куршум хем да се отървем от вас, понеже струвате на държавата луди пари почти без никаква възвръщаемост, хем да проверим дали след някоя и друга година Ботаническият залив нямало да започне да носи тлъсти печалби за Англия?
