Ричард извади една от книгите и се помъчи да покаже на насъбралите се къде горе-долу върху картите на капитан Кук се пада Ботаническият залив, ала единствено върху лицата на що-годе грамотните проблесна някакъв лъч на разбиране.
Господин Тисълтуейт също си опита силите.
— Колко път е, да речем, от Лондон до Оксфорд? — попита той.
— Много път — отвърна Уили Уилтън.
— Към осемдесет километра, някъде там — предположи Айк Роджърс.
— А Ботаническият залив се намира двеста пъти по-далече от Лондон, отколкото Оксфорд. Ако ви трябва една седмица, за да стигнете с каруца от Лондон до Оксфорд, значи със същата каруца ще пътувате двеста седмици, за да се доберете от Оксфорд до Ботаническия залив.
— Да де, ама каруците не вървят по вода — възрази Били Ърл.
— Точно така — рече търпеливо господин Тисълтуейт, — затова пък корабите вървят, при това са много по-бързи от каруците. Най-малко четири пъти по-бързи. Това ще рече, че с кораб от Лондон до Ботаническия залив се стига за около година.
— В краен случай — намеси се отново Ричард и сбърчи чело. — Знаем го, Джем, още от Бристъл. При попътен вятър един кораб може да измине за ден цели двеста морски мили. Дори и да отчетем престоя по пристанищата и времето, когато корабът ще спира, за да променя курса според вятъра, пак можем да стигнем за половин година.
— Не издребнявай, Ричард. Дали за половин или за една година, при всички положения Ботаническият залив е не само на другия край на земята, ами и от долната й страна. На мен вече взе да ми писва. Тръгвам си.
Той се изправи — изведнъж се беше ядосал.
„Боже, да му имам волските нерви на Ричард! — каза си. — Ако трябваше да ги търпя тия тук — продължи той наум, докато блъскаше с все сила по вратата, за да го пуснат да излезе, — като нищо щях да подкрепя Едмънд Бърк и да ги избеся всичките. Пък и не виждам никакъв смисъл в тоя експеримент с Ботаническия залив. Захващат се с него единствено от отчаяние.“
— Adieu, adieu54 — провикна се господин Тисълтуейт, когато надзирателят на смяна му отвори. — До скоро!
— Господин Тисълтуейт е важна клечка! — отбеляза Бил Уайтинг и узурпира мястото на посетителя до Ричард. — Той ли ти носи новините от Лондон, Ричард любов моя?
Ричард се почувства жегнат от стария си прякор.
— Не ме наричай така, Бил! — рече му той малко натъжен. — Прякорът ми напомня за жените в Глостърската тъмница.
— Вярно си е. Извинявай. — Вече нямаше и следа от някогашния весел Бил — „Церера“ не търпеше шегаджии. Точно тогава му хрумна друго. — Отпърво си мислех, че Стенли от Сийнд ще стане един от нас, той обаче се присламчва само ако може да намаже нещо.
— А ти какво очакваше, Бил? Вие с Тафи сте налетели на живи добичета. А него са го спипали да дере мъртво животно. Винаги ще се опитва да припечели нещичко, стига да мине метър.
— Ох, и аз не знам — рече Бил със замечтано изражение, което никак не се връзваше с майтапчийското му валчесто лице.
— Ако вие с господин Тисълтуейт сте дори наполовина прави, ще има да плаваме до Второ пришествие, докато стигнем тоя пуст Ботанически залив. Нищо чудно някоя рейка да падне върху тиквата на Стенли. А и няма ли да е радост за измъчените ни очи, ако и господин Сайкс го сполети някоя злополука още преди да сме отплавали?
Ричард го хвана за раменете и го разтресе.
— И през ум да не ти минава, Бил! Не само не го приказвай, но не го и мисли! Има само един начин да видим края на горчивата си участ и това е да я понасяме, без да привличаме към себе си вниманието на онези, които имат властта да я направят още по-горчива. Мрази ги, но ги търпи. Всичко си има край. „Церера“ също. Рано или късно ще свърши и Ботаническият залив. Не сме в първа младост, но не сме и стари. Разбра ли? Като оцеляваме, ние побеждаваме. Само това трябва да ни занимава.
И така, времето отминаваше, отмервано от въртенето на веригата, за която бе прикрепена кофата на драгата: надолу, нагоре, встрани. Камари смрадлива тиня. Смрадливата трета палуба на „Церера“. Смрадливите трупове, скупчвани веднъж в седмицата, за да бъдат погребани в пущинака недалеч от Улидж, откупен специално за целта от господин Дънкан Камбъл. Появяваха се нови лица — някои от тях също заминаваха на пущинака. Там се озоваваха и стари лица, сред тях обаче не бяха Ричард и Айк Роджърс.
Покрай споделените несгоди на третата палуба се зароди нещо като дружба, най-слаба между групите, които трудно общуваха. В края на първите седем месеца момчетата на Ричард познаваха по лице всички, успели да оцелеят, кимаха им, случваше се и да си разменят клюки и новини, че и шеги с тях. Имаше и побои, някои доста ожесточени, имаше вражди, някои смъртни, имаше и мръсници и подлеци като Уилям Стенли от Сийнд, макар и рядко, имаше и такива, които умираха от насилствена смърт.
