— Там не са му притрябвали, но докато стигнете до Ботаническия залив, ще му свършат добра работа — поясни господин Тисълтуейт, който се опитваше мъжки да не избухне: как ли Ричард изобщо ги търпеше? — По пътя ще спирате на няколко пристанища, нито едно от тях не е английско. Тенерифе е испански, Зелени нос — португалски, нос Добра надежда — холандски. Тънка работа си е това, Неди. Представи си само! Появява се цяла флотилия от десет въоръжени английски кораба, чието пристигане не е предизвестено, за да хвърли котва в пристанище, собственост на държава, срещу която сме воювали или на която сме мътели водата при набирането на роби. Според господин Пит е повече от наложително, флотилията да си създаде отлични отношения с различните губернатори на тези пристанища. Ако нашият човек тръгне да говори на английски, никой няма да разбере и дума. И една–едничка думица.
— Толкова ли не може да си вземе преводачи? — вметна Ричард.
— И да остави всичко в ръцете на посредник с нисък ранг? С португалците и испанците? Не знам да има по-големи педанти от тях, много държат на протокола. И с холандците, които, стига да открият възможност, моментално ще се възползват, за да спечелят нещичко. Не, господин Пит държи губернаторът да е в състояние да общува сам, пряко с всеки докачлив местен губернатор, от Англия, та чак до Ботаническия залив. Единствен капитан Артър Филип отговаря на всички условия. — Той пак се запревива от злобен смях. — Ха-ха-ха! Ето около какви дреболии, Ричард, се върти светът. Защото те всъщност не са никакви дреболии. Но когато ножът опре до кокала, кой се сеща за тях, а? Веднага си представяме някой бабаит като сър Уолтър Рали56 — луда глава, контрабандист, приближен на добрата кралица Бес. Достатъчно е да му видят дантелената кърпа, да му подушат кутийката с благовония, и очаровани, всички му падат в нозете. С тази малка подробност, че отдавна не живеем в такива времена. Днешният свят е твърде различен и знае ли човек? Може би тая кръгла нула — капитан Артър Филип, притежава тъкмо качествата, необходими за успешното изпълнение на задачата. Сър Джордж Роуз като че е убеден в това. А господин Пит и лорд Сидни споделят становището му. Това, че адмирал лорд Хау не е на същото мнение, не е чак толкова важно. Може и да е пръв лорд на Адмиралтейството, но Англия поне засега не се управлява от Кралската флота.
Слуховете заглъхнаха, когато дните взеха пак да се скъсяват и промеждутъците между наградите от пет лири стерлинги за господин Закарая Партридж започнаха да се удължават — особено в края на ноември, когато половин месец валя като из ведро и каторжниците не мръднаха от третата палуба. Хората се изнервиха, особено избухливи станаха ония, които криво-ляво се бяха споразумели с надзирателите по брега или драгите и хапваха нещичко и по време на работа — сега им беше доста трудно да се върнат към дажбите на „Церера“, които не се бяха подобрили нито като качество, нито като количество. Господин Сайкс утрояваше охраната си, ако му се налагаше да ходи на места, където са се събрали повечко каторжници, и чак на третата палуба се чуваше тупурдията, вдигана горе, на палубата на лондончани.
Имаха си начини да убиват времето — ако нямаше джин или ром, се задоволяваха главно с комар. Всеки отряд притежаваше поне по една колода карти и два зара, ала не всеки, който губеше (залозите бяха или храна, или задължението да свършиш една или друга работа), имаше доблестта да си го признае. Онези, които знаеха да четат, също образуваха малобройна прослойка. Около десет на сто от всички мъже си разменяха книги, ако те бяха техни, а ако не бяха, молеха другите да им ги дадат за малко, макар че собствениците на четиво го пазеха като зениците на окото си. Някъде към двайсет на сто пък си перяха ленените дрехи, раздадени от господин Дънкан Камбъл, и ги простираха на въжета, опнати във всички посоки, от което придвижването ставаше още по-сложно. Третата палуба не бе пренаселена, въпреки това свободното пространство не беше голямо и това ограничаваше разходките. Едва петдесетина души можеха да се движат по едно и също време, навели глави заради ниския таван и тътрузещи нозе, оковани във вериги. Останалите трябваше или да седят по пейките, или да лежат по наровете. За половин година, от юли до края на декември, „Церера“ бе загубила осемдесет мъже, отнесени от болестите — над една четвърт от всички лишени от свобода, равномерно разпределена между двете палуби.
В края на декември господин Тисълтуейт научи още нещо, което побърза да им съобщи. По това време публиката му се бе увеличила значително и се състоеше от всички, които го разбираха — а заради близкото общуване тази бройка също бе нараснала. Сега само най-тъпичките селяни на трета палуба не схващаха какво им казват ония, които говореха на книжовния английски. Почти всички вече разбираха и така наречения пандизчийски, стига да не говориш много бързо.
