Каторжниците, определени да заминат, бяха оковани с железните пояси на кръста и с белезници, които обаче не бяха прихванати за глезените — вместо това поясите на шестимата във всяка група бяха прикачени един към друг с дълга верига. Стенли и Денисън нададоха вой до небесата, понеже не бяха имали време да си съберат багажа, но на бърза ръка бяха експедирани при четиримата от Бристъл.
— Така ставаме шейсет и шестима в единайсет отряда — каза Ричард.
Айк се свъси.
— И поне още толкова от Лондон.
По-късно обаче научиха, че не е точно така. От горната палуба бяха подбрани само шест отряда от по шестима души, при това не всички бяха от затворите „Олд Бейли“ и „Нюгейт“ — повечето каторжници бяха от околностите на Лондон, най-вече от Кент, от оная част на графството, която се намираше край Темза, предимно от Детфорд. Защо — не знаеше никой, дори господин Ханкс, който просто се придържаше към списъка. Цялата експедиция си беше пълна загадка за всички, свързани с нея — и за онези, които заминаваха, и за хората, които оставаха.
Ричард, който бе оставил до себе си сандъка и двата платнени чувала, огледа хората, излъчени от затворниците на третата палуба за заточение: един отряд от Йоркшир и Дърам, един от Йоркшир и Линкълншир, един от Хампшир, три от Баркшир, Уилтшир, Съсекс и Оксфордшир и три от западните краища. Тук-там се мяркаше по някой човек, родом от другаде. Ала Ричард, нали си падаше по главоблъсканиците, отдавна беше стигнал до някои изводи: имаше краища в Англия, където се раждаха едва ли не само каторжници, докато в други, например в Къмбърланд и в доста графства около Лестършир, сякаш не се вършеха престъпления. Защо ли? Дали защото там царяха провинциален мир и спокойствие? Или защото бяха рядко населени? Не, според Ричард причината беше друга — всичко зависеше от съдиите.
До „Церера“ бяха спрели два големи лихтера. Трите групи от западните краища и двата отряда от околностите на Йоркшир бяха наблъскани като сардели на първия, а останалите шест групи едвам се сместиха във втория. Някъде към десет часа оная мразовита ясна утрин гребците загребаха надолу по течението на широката около осемстотин метра Темза към големия завой на реката източно от Улидж. Нямаше много лодки и кораби, ала вестта вече се беше разчула. Амбулантните търговци от ладийките с продуктите, хората по драгите и другите малки плавателни съдове махаха, свиреха оглушително и крещяха, а мъжете на претоварения втори лихтер се молеха на някого да не му хрумне да мине прекалено близо до тях, да вдигне вълни и те да се преобърнат.
Досами завоя на Темза се падаше Галиънс Рийч, където котва хвърляха големи кораби: тоя ден там имаше само два плавателни съда, размера на единия бе две трети от големината на втория. Ричард усети как сърцето му се свива. Големият кораб изобщо не се беше променил — огромна барка, от чийто планшир до водата имаше към четири и половина метра. Това идеше да подскаже, че той не носи товар; нямаше ют или фордек, виждаха се само квартердек и камбуз в кърмовата част, при фокмачтата. Готов бе да надуе платната и да се впусне по морската шир.
Ричард се спогледа с Конъли и Перът.
— „Александър“ — рече Неди Перът, гласът му прозвуча някак кухо.
Ричард бе стиснал устни, превърнали се в тъничка рязка.
— Да, той е.
— Познавате ли кораба? — попита Айк.
— То оставаше да не го познаваме — намеси се и Конъли, свъсен като буреносен облак. — Кораб за превозване на роби, обикновено стои на котва в Бристъл, напоследък служи и за капер. Прочут е с това, че и екипаж, и превозвани мрат като мухи.
Айк преглътна тежко.
— Ами другият?
— Другият не го знам, не е от Бристъл — отвърна Ричард. — Но сто на сто има месингова табелка с името при кърмата, все ще успеем да видим как се казва. Нас обаче ни карат на „Александър“.
На табелката пишеше, че вторият кораб се казва „Лейди Пенрин“.
— От Ливърпул е, строен е специално да прекарва роби — намеси се Арън Дейвис, един от новодошлите бристълчани. — Както личи, нов-новеничък е. Тоя лорд Пенрин явно е голям смелчага, щом е пуснал благоверната си на такова пътешествие.
— Не виждам някой да се качва на него — отбеляза Бил Уайтинг.
— Ти не бери грижа, ще напълнят и „Лейди Пенрин“ — вметна Ричард.
Оставиха ги да се качват сами с багажа по дълга три и половина метра въжена стълба, водеща към отвор в планшира насред кораба. Хората пред групата на Ричард не мъкнеха сандъци и въпреки това веригите им се заплетоха в пръчките на стълбата и подпорите, никой обаче не се показа горе на палубата да им помогне.
За късмет веригата, с която бяха оковани всички, беше доста хлабава и разстоянието между хората можеше да се скъсява и увеличава.
— Съберете се на едно място и отпуснете цялата верига откъм моя край — нареди Ричард, когато дойде и техният ред.
Метна горе двете торби, закрепи сандъка върху веригите между китките си, така че те да поемат тежестта, и забърза нагоре, да не би някой все пак да се е престрашил да му отмъкне чувалите. Щом стъпи на палубата, си събра багажа и пое сандъците, които неговите хора му подадоха.
