— Не. — Господин Тисълтуейт отново огледа насъбралите се. — И все пак уредих по Коледа всички на третата палуба на „Церера“ да получат по двеста грама ром. По пътя няма да получите и капка, затова не го изгълтвайте на един дъх, подръжте го на езика си, за да усетите вкуса му. — Той дръпна Ричард встрани. — Нося ти още филтри за пречистване на вода, праща ти ги братовчедът Джеймс — аптекарят. Не се притеснявай, Сайкс ще ти ги предаде. — Тисълтуейт го притегли към себе си и го притисна толкова силно до гърдите си, че никой не видя как кесията с гвинеи е излязла от джоба на сетрето му и се е плъзнала в джоба на каторжника. — Това е всичко, което мога да сторя за теб, любими ми приятелю. Пиши ми, много те моля, винаги когато имаш възможност.
— Палците ми са изтръпнали — оповести Джоуи Лонг, докато вечеряха на пети януари 1787 година, и потрепери.
Другите начаса се извърнаха и го погледнаха притеснени — тази простичка душа понякога имаше предчувствия, които винаги се сбъдваха.
— Имаш ли представа защо, Джоуи? — попита Айк Роджърс.
Момъкът поклати глава.
— Не. Изтръпнали са, и толкоз.
Ричард обаче знаеше причината. Утре беше шести януари, а през последните две години тъкмо на шести януари го бяха местили на ново място за лишаване от свобода.
— Джоуи предусеща, че ще има промени — рече той. — Довечера ще си стегнем багажа. Ще се измием, ще се острижем до кожа, ще се проверим за въшки и бълхи, ще надпишем всичките си вещи. Утре сутрин ще ни преместят от тук.
Устните на Джоуб Холистър затрепериха.
— Ами ако не изберат нас?
— Възможно е. Но според мен палците на Джоуи подсказват, че ще посочат точно нас.
„Благодаря ти, Джем Тисълтуейт, за тия двеста грама ром. Докато всички на третата палуба в «Церера» спяха дълбок сън, успях да скрия гвинеите ти по сандъците, макар никой, освен мен да не знае.“
По изгрев-слънце вече бе уточнено кои от каторжниците ще бъдат изселени: общо шейсет мъже, разделени на обичайните групи от по шестима, колкото до останалите седемдесет и трима, те бяха неописуемо доволни, че този жребий ги е отминал. Никой нямаше и представа кой, защо и как е подбрал каторжниците за заточение сред всички на третата палуба на „Церера“, знаеше се само, че господин Ханкс и господин Сайкс разполагат със списък, към който се придържат. Хората, на които им предстоеше да заминат, бяха на най-различна възраст, от петнайсет до шейсет години, повечето (както знаеха всички стари пушки) не бяха квалифицирани, сред тях имаше дори болни. Господин Ханкс и господин Сайкс не се замисляха много-много над тези подробности — караха си по списъка, и толкоз.
Уилям Стенли от Сийнд и епилептикът Мики Денисън подскачаха радостно от крак на крак, понеже тях ги нямаше в списъка. Живееха си добре на третата палуба на „Церера“, а и щяха да дойдат нови попълнения, от които да смъкват по десет кожи.
— Ах, негодниците му с негодници! — изсъска Бил Уайтинг. — Виж ги само как потриват ръце!
Вратата се отвори и вътре бяха натикани четирима нови каторжници. Уил Конъли и Неди Перът ахнаха в един глас.
— Краудър, Дейвис, Мартин и Морис от Бристъл! — поясни Конъли. — Сигурно са ги докарали специално за това.
Бил Уайтинг намигна на Ричард, без изобщо да се крие.
— Господин Ханкс! Ей, господин Ханкс! — провикна се той.
— Какво? — отвърна господин Хърбърт Ханкс, на когото Джеймс Тисълтуейт бе платил прещедро срещу обещанието надзирателят да се погрижи за хората на Ричард и Айк, ако попаднат в списъка на заминаващите.
Тъмничарят бе склонен да спази дадената дума, понеже господин Тисълтуейт му бе пошушнал как, след като затворниците отплават, ще прояви още по-голяма щедрост, стига неговите съгледвачи да му съобщят, че Ханкс е сторил всичко необходимо за приятелите на памфлетиста.
— Казвай, мой човек! — рече той на Уайтинг.
— Ей ония, четиримата, са от Бристъл, шефе. И те ли тръгват с нас?
— Да — потвърди господин Ханкс и застана нащрек.
Онзи хитрец Уайтинг стрелна с крайчеца на окото Ричард, после си лепна върху валчестото лице израз на смирено уважение към господин Ханкс.
— Но те, шефе, са само четирима. Много ни е неприятно, господин Ханкс, че се разделяме със Стенли и Денисън. Дали пък…
Господин Ханкс погледна списъка.
— Ето, вчера са починали четиримата, които е трябвало да бъдат с тях. Значи са четирима повече или двама по-малко от необходимото, както предпочиташ. Със Стенли и Денисън ще допълним бройката, и готово.
— Паднахте ли ми в ръчичките! — изсумтя под нос Уайтинг.
— Ах, скотоложец ниеден — процеди през зъби Айк. — Тъкмо ми олекна, че най-после тия двамата ще ми се махнат от главата.
— Повярвай, Айк — изкиска се Неди Перът, — не съм виждал по-големи лайнари от Краудър и Дейвис. Тъкмо са си лика-прилика със Стенли от Сийнд — ще го турят в малкото си джобче.
— Пък и ако не са с нас, кой, Айк, ще ни мие пода и ще ни пере дрехите? — усмихна се ангелски Уайтинг.
