Те отидоха при него и застанаха на пътеката, широка най-много към метър и осемдесет. Взряха се в мрака и видяха, че са откъм лявата страна. По корпуса отляво бяха закачени два ката нарове, почти същите, както на „Церера“, с тази разлика, че на предишния кораб катът беше само един. Наровете бяха прикачени здраво на подпори и отвън бяха с извит край, следващ очертанията на корабния корпус — всъщност ръбът си беше с красива изработка. Дори и някой да изпаднеше в лудост, пак не можеше да смъкне наровете. На разстояние от три метра по наровете имаше прегради, горните бяха на около седемдесет сантиметра от тавана, долните — на около седемдесет сантиметра от пода, разстоянието между двата ката също беше към седемдесет сантиметра. Дори Айк Роджърс можеше да се изправи в цял ръст на пътеката между бимсовете, затова и Ричард пресметна, че разстоянието между палубите е близо два метра и десет сантиметра и че самият той минава спокойно под бимсовете, до които оставаше към сантиметър.
— Това са ви койките — обясни сержантът — гнусен тип с вид на злодей. Докато сочеше наровете, се ухили, при което се видяха развалените му зъби, явно прекаляваше с рома. — Вие тук ще бъдете горе, първия нар до преградата, и ми дайте имената и номерата си. Ефрейтор Фланъри е ирландец, той е по писането. Хайде, казвайте!
— Ричард Морган, номер двеста и трети — каза Ричард и след като стъпи на долния нар, се качи заедно с багажа на горния, следван от останалите петима, оковани в обща верига.
Шесторката на Айк беше насочена към съседната горна „койка“, отделена от тяхната с тънки дъски по средата на бимса, който свързваше лявата с дясната страна на корпуса. Стенли, Мики Денисън и четиримата новопристигнали бристълчани бяха пратени на нара под техния, под групата на Айк пък бяха настанени шестима северняци, сред които и двамата моряци от Хъл — Уилям Дринг и Джо Робинсън.
— Уютно, няма що! — подсмихна се тъжно Вил Уайтинг. — Открай време съм си мечтал да спя с теб, Ричард любов моя.
— Я ми се разкарай от главата, Бил. На кораба овце — колкото щеш!
Шестимата бяха наблъскани в пространство с дължина три метра, широчина метър и осемдесет и височина шейсет и осем сантиметра. Ако не лежаха, единственото, което можеха да сторят, бе да седят сгърбени като джуджета, и както седяха като джуджета, всеки от тях се опитваше да се пребори със затисналото го като олово отчаяние. Сандъците и торбите също заемаха място, с каквото шестимата не разполагаха. Джими Прайс се разрида, Джоуи Лонг и Уили Уилтън на съседния нар също ревнаха: майко мила, ами сега!
Покрай дясната страна на корпуса, зад трите маси и шестте пейки в средата имаше още два ката нарове — колкото и да се взираше в тъмното, Ричард така и не успя да види колко дълго е помещението и как изглежда. Откъм средната маса продължаваха да прииждат оковани мъже, които минаваха по пътеката и получаваха нар. След като настани от лявата страна шест от общо единайсетте групи, сержант Найт взе да насочва мъжете към дясната страна и да запълва койките от преградата при кърмата нататък: горе, горе, долу, долу.
След като се поотърси от стъписването, Ричард със сетни усилия на волята си каза, че трябва да предприеме нещо. Не го ли стореше, щяха да се удавят в сълзи, а това не можеше да допусне.
— Дайте да оправим сандъците — подвикна той. — Засега ще ги натикаме в дъното при корпуса, все ще остане място да си пъхнем краката между тях. Пак добре, че сложихме твърдите предмети в сандъците и натъпкахме поне една от торбите с дрехи и парцали — така ще ни служат за възглавници. — Напипа твърдия сламеник отдолу и потрепери. — Не виждам завивки, но ще се сгушим един до друг и ще се топлим. Стига си плакал, Джими, много те моля. Сълзите няма да помогнат. — Ричард погледна бимса, за който бе прикачена преградата между тях и нара на Айк. — Ако намерим отвертка и кукички, ще сложим някои неща и на бимса — хайде, не унивайте, де, все ще се оправим!
— Искам главата ми да е откъм стената — простена през хлипове Джими.
— А, без тия! — сряза го Уил Конъли. — Ще спим с глави откъм външната стена, та да можем да повръщаме. Забрави ли, ще пътуваме по море и поне в началото ще има да драйфаме доста.
Бил Уайтинг успя криво-ляво да се засмее.
— Ето на, пак извадихме късмет! Ще си повръщаме на воля върху тия отдолу, те обаче не могат да повръщат върху нас.
— Ами да! — съгласи се Неди Перът и се надвеси над долния нар. — Ей, Томи Краудър!
Той прохлупи глава.
— Какво?
— Ще повръщаме върху вас.
— А си посмял, а съм ти го натикал!
