— Като се замисли човек — прекъсна поободрен Ричард тая размяна на реплики, — по бимса има колкото щеш място. Той тръгва от тук и стига чак до наровете вдясно. Защо да не си сковем нещо като лавица от двете страни — ще държим на нея нещата, които не ни трябват, дори сандъците, при всички положения ще сместим книгите и резервните филтри за вода. Както го гледам оня симпатяга сержант Найт, няма да има нищо против да го почерпим ром, защо в замяна да не ни даде дъски, подпори и връв, с която да прихванем нещата! Казах ви, момчета, все ще му намерим цаката.
— Прав си, Ричард — рече Айк, след като надзърна иззад преградата. — Ще му я намерим. По-добре това, отколкото да увиснем на въжето.
— Съгласен съм с теб, бесилото си е по-страшно от това тук от него връщане няма. А нашите мъки няма да траят вечно — отсече Ричард, доволен, че, Айк и момчетата му слушат.
В затвора беше тъмно като в рог, единствената светлинка се процеждаше през отворения люк за палубата горе. А смрадта беше непоносима: вонеше на застояло, на разложена риба, разложена плът и изпражнения. Времето се изнизваше, но колко беше минало, никой не можеше да каже. Накрая люкът беше препречен с метална решетка, през която все пак влизаше някаква светлинка, колкото до люка в другия край на помещението, него оставиха отворен. Ала и светлината, просмукваща се през втория люк, не им позволяваше да видят как изглежда затворът. Заслиза поредният поток от каторжници, които говореха със сподавени гласове; мнозина плачеха, някои се разпищяха и в миг бяха укротени — от кого и как, шестимата върху нара на Ричард така и не разбраха. Ала онова, което изпитваха те, го изпитваха и всички останали.
— Мили боже! — простена, до немай-къде отчаян, Уили Конъли. — В тая тъмница няма да мога да чета. Ще взема да полудея! Ами да, ще си полудея, и толкоз.
— Не, няма да полудееш — успокои го Ричард, без дори да трепне. — Веднъж да си подредим вещите и да се установим, все ще измислим какво да правим с единствения инструмент, който ни е останал — гласовете. Ние с Тафи пеем, сигурен съм, че и други го могат. Ще си направим хор. Ще си задаваме гатанки, ще играем на главоблъсканици, ще си разказваме разни истории и шеги. — Накара момчетата да се разместят и седна до преградата при нара на Айк. — Слушайте, който ме чува! Ще се научим да убиваме времето по начини, за които не сме и мечтали, и няма да полудеем. Обонянието ни ще свикне с вонята, зрението ни ще се изостри. Полудеем ли, ще победят те, а аз няма да го допусна. Ще победим ние!
Мина доста време, през което не продума никой, но и никой не се разплака. „Ще намерят сили — каза си Ричард. — Със сигурност ще намерят.“
От предния люк при тях дойдоха двама морски пехотинци, които те виждаха за пръв път — да вземат железните пояси и веригата, с която бяха оковани всички, но оставиха оковите по ръцете им. Сега, след като вече можеше да се движи, Ричард слезе от нара, за да се опита да намери кофите. Колко ли бяха? На колко ли време щяха да ги празнят?
— Под нашия нар — рече му Томас Краудър. — Според мен се пада по една на шестима — под койката са само две. Каква ти койка! Прокруст е щял да се гордее, но и той не е успял да скове толкова тясно ложе.
— Гледам, образован си — каза Ричард, след което се намести на крайчеца на долния нар и с въздишка изпружи нозе.
— Да. Арън също си е начетен. Той е от Бристъл, аз — не. Само такова… само ме заловиха там, след като избягах от „Меркурий“. Спипаха ме на местопрестъплението, вършехме ги едни, не е за разправяне! Нашият съучастник — Арън също е забъркан — се оказа доносник. Опитахме се да бутнем рушвет. В Лондон щеше да свърши работа и да им запуши устата, но не и в Бристъл. Там гъмжи от квакери и от попове.
— Значи си лондончанин.
— А ти — съдейки от акцента, си бристълчанин. Конъли, Перът, Уилтън и Холистър ги познавам, но теб, мой човек, не съм те мяркал в Нюгейтската тъмница в Бристъл.
— Казвам се Ричард Морган и наистина съм от Бристъл, но ме осъдиха в Глостър.
— Чух те какво говореше и как ще убивате времето. И ние ще правим като вас, ако не е достатъчно светло, за да играем карти. — Краудър въздъхна тежко. — Пък аз си мислех, че няма по-пъклен кораб от оня „Меркурий“. Оказа се, че има, Ричард — „Александър“!
— Нима си очаквал друго? Тия кораби са правени да прекарват роби, но се съмнявам да са натъпквали повече чернокожи, отколкото сме ние сега тук. Е, все пак имаме ония три маси в средата, значи ще се храним седнали.
— Каква ти храна! Нали ги знаеш що за стока са готвачите във флотата! — изсумтя Краудър.
— Е, едва ли си се надявал да ти готви готвачът на странноприемница „Храсталакът“.
Ричард се качи на горния нар да съобщи новината за кофите, после извади филтъра.
— Сега повече от всякога трябва да пречистваме водата, макар да е излишно да се притесняваме, че някой ще ни навлезе в територията и ще ни задигне вещите. — Белите му зъби проблеснаха в усмивка. — А ти, Неди, беше прав за Краудър и Дейвис. Изпечени злодеи.
