„На доста въпроси получих отговори — взе да разсъждава Ричард, докато пречистваше през филтъра водата. — Собствениците на кораба са побързали да се възползват от възможността, нагърбили са се с поръчката, скрили са някоя и друга дребна подробност от миналото на «Александър» и са предпочели да си затворят очите пред факта, че освен на каторжниците ще се наложи да намерят място и за морските пехотинци. Значи другата седмица ще бъдем в Портсмут и си имаме капитан, който се казва Дънкан Синклер — сто на сто шотландец, както и Робърт Рос, командира на пехотинците. В кърпа ни е вързано, че ще се хванат за гушите. Ако помня добре онова приятелче Нютон и закона му за действието и противодействието, ще има да хвърчи перушина.“
И тази, и следващата, и по-следващата седмица „Александър“ не отплава за Портсмут, а продължи да стои на котва в Темза. На десети януари все пак се поразмърда под съпровода на стенанията и жалбите на онези, които очакваха да ги тръшне морска болест, но стигна, при това, теглен на буксир от един от тендерите, едва до Тилбъри, все така в заветните води на Темза, където почти не се и поклащаше.
Сега на борда имаше сто и деветдесет каторжници, макар и двама-трима да се бяха споминали — заради това лейтенант Шарп бе определил горния кат на наровете в средата при масите за нещо като лазарет с надеждата да ограничи болестите и те да не започнат да косят наред.
Всички роптаеха да им махнат оковите от ръцете, ала сержант Найт (още щом чу, че ще получи някоя и друга лира, за да се почерпи, той начаса откликна и предостави дъски, скоби и всичко необходимо — момчетата на Ричард не бяха единствените, които се възползваха от малката слабост на сержанта) не искаше и да чуе да ги свали, докато недоволството на каторжниците не прерасна в доста гръмогласен и ужасяващ изблик на гняв, отприщен, когато един от затворниците беше помилван и бе пуснат да си ходи по живо, по здраво. Всички викнаха с цяло гърло, заблъскаха и затропаха с крака — врява, от която човек можеше да полудее. Станеше ли време да раздават храната, пехотинците слизаха в пълно въоръжение, като преди това пренасяха малкото оръдие при Люка и го обкръжаваха с насочени мускети. Чак тогава си дадоха сметка, че са твърде малко, за да озаптят сто и деветдесет озверели мъже.
И понеже корабът все пак си беше негов, капитан Дънкан Синклер заповяда белезниците и оковите да бъдат махнати за постоянно от ръцете на каторжниците и всеки ден те да се разхождат няколко минути по дванайсетима на палубата. Избягаше ли някой каторжник, това щеше да струва на капитана четирийсет лири стерлинги, които трябваше да извади от собствения си джоб, затова и Синклер нареди на морските пехотинци и на неколцина души от екипажа да смъкнат във водата корабните лодки и да кръжат около „Александър“.
Тези минути на горната палуба бяха сред най-сладостните, които Ричард бе изживявал някога. Оковите на краката му се струваха леки като перца, леденостуденият въздух сякаш дъхтеше по-прелестно и от теменужки и жълт шибой, придошлата шупнала река бе досущ лента разтопено сребро, а от животинките, препускащи весело по палубата, му ставаше по-мило на душата и отколкото когато се беше любил с Ан-Мари Латур. Май половината моряци и пехотинци притежаваха поне по едно куче: имаше кафеникаво морави хрътки, едроглави булдози, смешни шпаньоли, териери и безброй безпородни псета. Огромният пъстър котарак си имаше и жена — и тя шарена като него, както и шест котенца, а повечето овце и свине щяха да раждат всеки момент. Патиците и гъските също си се разхождаха на воля, но виж, кокошките бяха оградени на юта близо до камбуза на екипажа.
След оная първа разходка зловонният зандан долу вече бе по-поносим, чувство, обзело не само Ричард, но и мнозина други. Гневният изблик бе угаснал в мига, в който им бяха махнали оковите от ръцете, а привилегията да излизат на горната палуба не им беше отнета.
На третото излизане Ричард най-сетне зърна капитан Дънкан Синклер и онемя от изненада. Мъжът беше огромен като канара! Толкова шишкав, че явно единствената му наслада в тоя живот беше вкусната трапеза — как ли изобщо пикаеше, при положение че не можеше да си стигне с ръка оная работа? С хрисим вид, сякаш и не е чувал думата бягство, Ричард тръгна да обикаля бавно, потраквайки с оковите на краката, по палубата точно под квартердека, където стоеше капитан Синклер. За миг срещна очите му — невероятно живи, прозорливи и сиви на цвят, кимна почтително и продължи нататък. Капитанът може и да беше грамаден, но не бе просто лоена топка. Сигурно беше ленив до вялост, ала опреше ли ножът до кокала, вероятно щеше да отговори достойно на предизвикателството. „Ах, какви ли грозни сцени ни престоят в Портсмут, когато капитанът и командващият пехотинците сплетат рога за това къде точно пехотинците да вържат хамаците! Жалко, така и няма да разбера какво точно се е случило, въпреки че сто на сто ще науча изхода от схватката. Дейви Евънс и Томи Грийн веднага ще изприпкат да ми кажат.“
