Двама свъсени като буреносни облаци флотски редници запалиха светилници и тръгнаха да им раздават храната. Всяка от трите маси беше дълга към дванайсет метра, край тях имаше шест тесни пейки, въпреки това нямаше къде игла да падне. Ричард се зае да брои главите и пресметна, че на шести януари 1787 година на „Александър“ са се качили към сто и осемдесет каторжници. Оставаха трийсет до бройката, която лейтенант Шарп беше споменал. Не всички затворници бяха от „Церера“. Имаше неколцина от „Пазител“ и повечко от „Правда“, макар че не всички от „Правда“ успяха да се дотътрят до масите. Сред тях върлуваше някаква болест с ниска температура и болка в костите. Значи не беше треска. Но имаше и болни от треска, която сякаш си беше задължителна.
Раздаваха на всекиго копаня, тенекиена лъжица и тенекиено канче с вместимост към два литра — точно по толкова, по два литра вода, се падаше на човек дневно. Храната се състоеше от много корав черен хляб и парченце варено осолено месо. Който беше зле със зъбите, се мъчеше като грешен дявол: човъркаше хляба с вилицата, която се огъваше и усукваше.
Но въпреки всичко си имаше и предимства в това да си при задния люк на затвора. „Нищо чудно и да ме скъсат от бой — отсъди Ричард, — но ще стана и ще предложа помощ на двамата пехотинци, те не знаят как да си вършат работата.“
— Може ли да помогна? — попита той и се усмихна раболепно. — Навремето съм бил кръчмар.
Начумереният пехотинец по-близо до него се сепна — извърна се и Ричард видя, че момчето е доста симпатично.
— Защо не, ще ти бъдем признателни. Само двама сме, без крака ще останем, докато нахраним близо двеста души.
Известно време Ричард раздаваше мълком копаните и канчетата — бързо се сработи с момъка, към когото се бе обърнал, а и с другия пехотинец — и той съвсем младичък.
— Защо сте увесили носове? — попита ги по едно време той едва чуто.
— Заради спалното помещение — намира се по-ниско и от вашето и е почти точно толкова пренаселено. И храната ни не е по стока. Корав хляб и осолено говеждо. Е, дават ни и брашънце и четвъртинка ром, който криво-ляво става за пиене.
— Да де, но вие не сте каторжници! Все пак…
— На този кораб — изсумтя другият пехотинец — почти няма разлика между каторжници и пехотинци. Там, където трябваше да спим ние, са настанени моряците, моля ти се. Единствената светлинка и въздух, които виждаме, проникват през люка в пода на тяхното спално помещение — гледано ей от оная преграда, те се падат към кърмата, а ние сме долу в отсека, представяш ли си! „Александър“ уж е двупалубен, но никой не си направи труда да спомене, че втората палуба е за товарите, понеже корабът прекарва доста товар, а няма истински отсек.
— „Александър“ превозва роби — вметна Ричард, — значи не му трябва истински отсек. Капитанът е свикнал да държи товара — негрите, де, тук, където сме сега ние, а екипажът е в помещението при кърмата. Затова и няма фордек за моряците. А колкото до квартердека, той е на капитана. — Стана му мъчно за двете момчета, но го зачовърка и любопитство. — Значи е сложил офицерите ви в квартердека, така ли?
— Да, в една тясна като килия каюта и не ги допуска до своя камбуз, затова те от немай-къде се хранят заедно с нас — отвърна пехотинецът, който раздаваше копаните с осоленото говеждо и хляба. — Нямат право да влизат дори в каюткомпанията, капитанът си я държи за себе си и за първия си заместник, един надут пуяк. Досега не съм виждал такава чудесия като тоя кораб. Но всъщност извън военноморските сили това е първият кораб, в който влизам.
— Щом корабът бъде натоварен, ще останете под ватерлинията — отбеляза замислен Ричард. — Ако наистина по договор ще прекарва освен каторжници и някаква стока, ще си бъде доста претоварен. А щом преходите от пристанище до пристанище ще траят по два месеца, само водата на борда ще бъде най-малко деветдесет хиляди литра.
— Уж си кръчмар, а я как разбираш от кораби! — възхити се момъкът, раздаващ водата.
— От Бристъл съм, а там корабите значат много. Казвам се Ричард. А вие как се казвате?
— Аз — Дейви Евънс, а той е Томи Грийн — отвърна пехотинецът, раздаващ водата. — Сега сме с вързани ръце, налага се да стискаме зъби и да търпим, но следващата седмица, щом стигнем в Портсмут, всичко ще се промени — майор Рос ще строи на бърза ръка капитан Дънкан Синклер.
— А, да, знам го майор Рос, той ще командва морските пехотинци и ще бъде заместник–губернатор.
— Ти пък откъде знаеш?
— Каза ми един приятел.
