Към края на януари при Тилбъри спряха още два кораба: огромен линеен платноход и стражеви кораб в идеален вид. Когато дойде ред на Ричард да се поразтъпче на горната палуба, той отиде право при перилата на носа и се взря съсредоточено в корабите — из затвора вече беше плъзнал слух, че са се появили. Ричард и останалите петима от групата се бяха споразумели, щом стъпят на палубата, да се разделят, та да си починат един от друг. Тъй като поне засега нямаше опити за бягства, пехотинците гледаха през пръсти на задължението да пазят каторжниците. Стига те да не вдигаха шум и да не предизвикваха суматоха, никой не ги притесняваше и не им се пречкаше. И така, Ричард застана сам и подпрян на перилата, се вторачи право напред. Нямаше и представа, че с набитото си око някои хора от екипажа веднага са го забелязали сред живия товар на кораба и са го откроили.
— Ще ни придружат до Ботаническия залив — каза някой досами ухото му. Гласът беше мил и много чаровен.
Ричард обърна глава и съгледа мъж, когото му бяха посочили като четвъртия помощник-капитан на „Александър“. Екипажът бе твърде голям, като за такова далечно пътуване, затова и имаше четирима помощник-капитани и четири вахти. Висок и снажен, мъжът се открояваше с хубост, която някои биха нарекли сладникава. Беше като Ричард с много тъмна коса, светли очи и черни гъсти мигли. Очите му обаче бяха с цвят на синчец и в тях проблясваха весели пламъчета.
— Стивън Донован от Белфаст — представи се помощник-капитантът.
— Ричард Морган от Бристъл. — Той се дръпна, да не би някой да си помисли, че двамата са погълнати от задушевен разговор, и се усмихна. — Какво ще ми кажете за корабите, господин Донован?
— Големият е стар флотски товарен кораб за провизии, казва се „Берик“. Тъкмо излиза от ремонт, постегнаха го, та да заприлича на линеен кораб, и му дадоха ново име: „Сириус“, южна звезда от първа величина. Въоръжиха го с шест късоцевни артилерийски оръдия и с четири тежки топа, макар че, доколкото подочух, губернаторът Филип отказвал да отплава, ако не му отпуснат четиринайсет тежки оръдия. Не го виня, все пак „Александър“ е с четири тежки оръдия и с един лек въртящ се топ.
— „Александър“ — натърти Ричард — е не само кораб за превозване на роби, навремето е бил използван и като капер с шестнайсет тежки оръдия. Но дори и с четири пак ще надделее, ако някой се опита да го превземе — ако изобщо успее да го настигне. Все пак при попътен вятър развива близо двеста морски мили на ден!
— Ставаш ми все по-симпатичен, бристълчанино! — възкликна господин Донован. — Моряк ли си?
— Не, ханджия.
Яркосините очи се впериха с нежност в лицето на Ричард.
— Нещо не ми приличаш на ханджиите, които съм виждал досега.
Ричард начаса усети, че онзи му се слага, но се направи, че не разбира.
— В тоя занаят съм по наследство — рече той нехайно. — Баща ми също е кръчмар.
— Познавам Бристъл. Коя пивница?
— „Гербът на Кугхър“ на Брод Стрийт. Баща ми още я държи.
— А синът му какво — изселват го в Ботаническия залив. За какво ли, интересно? Не ми се виждаш пияница, начетен човек си. Сигурен ли си, че си най-обикновен ханджия?
— Повече от сигурен. Разкажете ми още нещо за двата кораба.
— „Сириус“ е с водоизместимост към шестстотин тона, някъде там, превозва главно хора — жените на моряците и други такива. Има си капитан — някой си Джон Хънтър, в момента го командва само той. Филип е в Лондон, сражава се с Вътрешното министерство и с кралския двор. Доколкото разбрах, главният лекар на кораба е син на доктор по музика, помъкнал е, моля ти се, и пиано. Е, „Сириус“ е бавничък, но инак си го бива.
— А стражевият кораб?
— Казва се „Бдителност“. Виж, той наистина си е стар, някъде на трийсетина години, вече е взел-дал. Капитан му е лейтенант Хари Бол. Не знам как ще се оправи — корабът е плавал най-много от Темза до Плимут.
— Благодаря ви за сведенията, господин Донован — изправи се Ричард и изкозирува като пехотинец, сетне потътри нозе, оковани във вериги.
„От хората е, които дават мило и драго да кръстосват из моретата, ала не повече от два пъти на един и същ кораб. Нашият драг Стивън Донован честичко се влюбва и разлюбва, но голямата му любов всъщност е морето — за него е венчан той!“
След като се върна в сумрачния зандан, Ричард разказа и на останалите за корабите, които ще ги придружават.
— И така, според мен днес-утре ще потеглим — най-малкото за Портсмут.
Айк Роджърс също имаше какво да съобщи.
— В Ботаническия залив ще си имаме и жени — отбеляза той, до немай-къде доволен. — „Лейди Пенрин“ е натоварена само с каторжнички — били към стотина.
— По половин жена на всеки от „Александър“ — намеси се и Бил Уайтинг. — Дано ми се падне половинката, която говори, хем така ще си продължа с овцете.
— От „Дюнкерк“ в Плимут ще натоварят още жени.
— Заедно с някоя и друга овчица и юничка, а, Тафи?
В първия ден на февруари, след двайсет и четири часово забавяне заради обичайните неуредени сметки с доставчиците, четирите кораба най-сетне потеглиха.
