Трябваха им четири дни кротко плаване, за да изминат стоте километра до Маргейт Сандс — още не бяха заобиколили Норт Форланд, за да навлязат в протока Па дьо Кале, а някои вече легнаха, повалени от морска болест. На нара на Ричард всички се чувстваха добре, но на Айк Роджърс му прилоша още щом корабът се поразклати — ставаше му все по-зле, докато след няколко часа не хвърлиха котва при Маргейт.
— Странна работа! — затюхка се Ричард, докато му подаваше пречистена през филтъра водица. — Пък аз си мислех, че човек, свикнал да язди, няма и да усети, че пътува по море: все пак при ездата постоянно се движиш.
— Да де, но нагоре-надолу, а не насам-натам — пророни Айк, признателен за водата — единственото, което стомахът му не връщаше. — Божичко, Ричард, ще взема да умра!
— Я не говори глупости! Ще ти мине, морската болест ще те мъчи само докато посвикнеш с плаването.
— Съмнявам се, че някога ще свикна. Сигурно защото не съм бристълчанин.
— Мнозина бристълчани, например аз, никога не са пътували с кораб. Нямам представа как ще се чувствам, когато излезем в открито море. А сега се опитай да хапнеш от попарата. Наквасих малко хлебец във вода. Няма да го повърнеш, обещавам — запредумва той Айк.
Другият мъж обаче обърна глава.
Неди Перът се бе уговорил с Краудър и Дейвис на долния нар: в замяна на това, че ще чука силно, ако някой тръгне да повръща, Уилям Стенли от Сийнд и Мики Денисън да бъдат пращани чистят бълвоча по палубата и да изпразват кофите. И на двете пътеки, до преградата при кърмата имаше каци с около осемстотин литра морска вода, с която каторжниците да, се къпят, да се перат и да мият помещението. Те със стъписване узнаха, че ще изпразват кофите с изпражненията в обковани с олово улеи под долните нарове, точно до стената на корпуса, те пък се оттичаха в трюмната вода, която би трябвало всекидневно да се изпомпва с помпи. Ала хора с опит по корабите като Мики Денисън се кълняха, че никога, ама никога през живота си не са виждали трюмна вода, която да е по-мръсна, отколкото водата на „Александър“.
През януари им се бе налагало пак с кофите, но пълни с вода, да отмиват изпражненията, полепнали по отточните улеи, което означаваше, че за всичко останало трябваше да ползват двулитровите канчета. В Маргейт лейтенант Шарп огледа затвора и възмутен от условията, се разпореди всеки нар да получи по още една кофа, а също парцали и четки за под. Така каторжниците вече разполагаха с една кофа за изпражненията и за миене на пода и с втора, където да се перат и да се мият.
— Това обаче няма да оправи трюмната вода — рече Мики Денисън. — Лоша работа!
Дринг и Робинсън от Хъл се съгласиха напълно с него.
Докато навън все още имаше дневна светлина, през металните решетки върху люковете проникваше някой и друг мъждив лъч; лейтенант Шарп им обясни, че в открито море няма да пускат под какъвто и да е предлог никого горе на палубата. Което означаваше, че тая зима сто и деветдесетимата мъже в затвора на „Александър“ ще прекарват много повече време в непрогледен мрак, отколкото в сивкавия здрач, който им вдъхваше някаква утеха, макар че пътуването само засилваше еднообразието. Подминаха Дувър и Фолкстън, отвъд които вълнението беше по-голямо, и заобиколиха Дъндженес, за да навлязат в Ламанша. Цял един ден на Ричард му беше зле, устата му беше пресъхнала, после обаче му олекна и той се чувстваше невероятно добре за човек, който над месец е карал на единия твърд хляб и осолено месо. Бил и Джими бяха най-зле, Уил и Неди пребледняха горе-долу колкото Ричард, докато Тафи пребиваваше в някакво уелско блаженство, понеже, макар и да бездействаха, поне се движеха.
Състоянието на Айк Роджърс се влошаваше все повече и повече. Момчетата му се грижеха всеотдайно за него, най-всеотдаен бе Джоуи Лонг, ала сякаш нищо не помагаше на просналия се едва ли не в несвяст пътен разбойник да свикне поне мъничко с морето.
— Току-що подминахме Истборн, следва Бристъл — съобщи Дейви Евънс — морският пехотинец, на Ричард, щом започна третата им седмица в открито море.
На дванайсети февруари каторжниците започнаха да мрат като мухи. Но не от някаква позната болест — покосяваше ги странен мор.
Започваше с температура, хрема и тъпа болка под едното ухо, сетне областта отдолу се издуваше точно като при дете, болно от заушки; болните можеха да преглъщат и да дишат спокойно, ала тази мека маса бе твърде болезнена. После засегнатата страна спадаше, затова пък от другата страна се появяваше още по-страшен оток. След половин месец и той спадаше и страдалецът се чувстваше малко по-добре. Точно тогава се издуваха и тестисите му, докато не станеха четири-пет пъти по-големи от обичайното и боляха толкова силно, че жертвите пищяха или се мятаха, накрая отново вдигаха температура, този път по-висока, отколкото в началото, гледаха да мърдат възможно най-малко и само стенеха безутешно. След около седмица някои прескачаха трапа, ала други издъхваха в страшни мъки.
