Най-сетне Портсмут! На двайсет и втори февруари четирите кораба хвърлиха котва недалеч от брега. Сега вече ужасната болест с отоците бе плъзнала и сред пехотинците, един от моряците също легна болен. Каквото и да мореше хората, то не бе треска, гнойна ангина, коремен тиф, скарлатина или едра шарка, тръгна мълва, че било Черната смърт57 — нали и при нея имало такива страшни отоци?
Трима от екипажа си плюха на петите при първа възможност, още щом се добраха до лодка, с която да стигнат до брега, а пехотинците бяха изпаднали в такъв ужас, че лейтенант Шарп незабавно отиде при своите началници, майор Робърт Рос и старши лейтенант Джон Джонстън от Трийсет и девета флотска рота с база в Плимут. Трима пехотинци бяха пратени в болница, разболяваха се още и още.
На другия ден лейтенант Джон Джонстън — поредният шотландец, се качи на кораба заедно с лекар от Портсмут, който само погледна болните, дръпна се като попарен с кърпа върху носа, прати още пехотинци в болницата и обяви, че според него болестта е смъртоносна и нелечима. Не употреби думата чума, ала това само потвърди в съзнанието на всички премълчаната диагноза. Единственото, което можел да предпише, било на всички на кораба незабавно да се дадат прясно месо и зеленчуци.
„Също като в Глостърската тъмница — помисли си Ричард. — Пренасели ли се, плъзва мор, който да поразреди хората. Така сега е и на «Александър».“
— Ще се предпазим, ако не се движим много-много освен там, където сме измили хубаво, ако плакнем канчетата и чиниите с катранено масло, пречистваме с филтрите водата и взимаме по лъжичка от малцовия екстракт. Тази болест дойде от „Правда“, сигурен съм, което означава, че е прилепчива.
Вечерта, както обикновено, им дадоха корав хляб и варено говеждо, само че не осолено, към тях имаше и паница зеле с леща. Сториха им се вкусни като амброзия.
После всички забравиха за каторжниците. Не припарваха до тях, ако не броим двамата ужасени младички пехотинци (Дейви Евънс и Томи Грийн бяха офейкали), на които бяха възложили да им носят прясно говеждо и някакви зеленчуци. Дните отминаваха с тежко, потискащо мълчание, нарушавано само от стенанията на болните и от някоя и друга разменена през шепот дума. Февруари се изниза, започна март, който също се завлачи бавно и мудно, а болните продължаваха да мрат като мухи — оставаха да лежат там, където са издъхнали.
Накрая някой все пак отвори предния люк, но не за да изнесе труповете. В леденостудения спарен въздух на затвора бяха натикани нови двайсет и петима каторжници.
— Мамка му! — чу се гласът на Джон Пауър. — Тия какви ги вършат, да опустеят дано! Тук върлува мор, а те пращат още хора! Да опустеят дано, да опустеят дано.
„Странна птица си е този Джон Пауър — каза си Ричард. — Там, отпред, той коли и беси, лежал е в «Олд Бейли» и в Нюгейтския затвор в Лондон, а не говори на пандизчийски жаргон. Сега в негово разпореждане са не само наровете на лазарета, но и новопристигналите съкилийници. Клетият той! От двеста станахме сто осемдесет и петима затворници, а те ни пращат още хора и пак сме двеста и десет!“
До тринайсети март издъхнаха още четирима — сега на наровете на „лазарета“ имаше шест трупа, някои от които се разлагаха вече цяла седмица. Никой не искаше и да чуе да слезе и да ги докосне — всички вече знаеха, че тук върлува чума.
На тринайсети март призори предният люк се отвори и неколцина пехотинци с ръкавици и кърпи на лицата изнесоха шестте трупа.
— Защо ли? — учуди се Уил Конъли. — Не че ми е мъчно за тях. Но все пак защо?
— Защото на посещение ще ни дойде някоя важна клечка — отвърна Ричард. — Стегнете се, момчета, и изглеждайте така, сякаш пращите от здраве.
Малко след като изнесоха труповете, се появи майор Робърт Рос, придружаван от лейтенант Джон Джонстън, лейтенант Джеймс Шарп и някакъв мъж, който, съдейки от държанието, явно беше лекар. Тъничък такъв, красив момък с дълъг нос, огромни сини очи и прелестна руса букла, паднала върху широкото му бяло чело. Носеха фенери, с тях имаше и десет редници пехотинци, които се спуснаха преди тях по задния люк и се подредиха пред наровете отляво и отдясно досущ мъже, пратени на погибел. Бяха достатъчно млади, за да се уплашат до смърт, и достатъчно пораснали, за да са наясно какъв призрак се спотайва тук.
