Помещението се изпълни с нежна златиста светлина и Ричард най-сетне съгледа образа на своята, съдба с всичките ужасяващи подробности. Сега болните заемаха всички трийсет и четири койки, обособени като лазарет в средата. Зад тях, там, където фокмачтата се спускаше към носа, имаше преграда, много по-тясна от преградата зад нара на Ричард. Цялото помещение от край до край беше с нарове без пролуки помежду им. „Ето как, значи, се справят! Ето как натикват двеста и десет клетници в пространство с размери десет на двайсетина метра. Наблъскали са ни като сардели. Нищо чудно, че мрем като мухи. В сравнение с това тук Глостърската тъмница си беше същински рай. Поне излизахме на чист въздух и работехме. А тук има само непрогледен мрак и смрад, обездвиженост и лудост. Все повтарям на моите хора как ще оцелеем, но дали изобщо е възможно да оцелеем на такова място! Мили боже, отчаях се. Съвсем се отчаях!“
И тримата офицери от военната флота бяха шотландци, Рос говореше с най-силен акцент, Джонстън — с най-недоловим. Рос беше червенокос суров мъж с крехко телосложение и невзрачно лице, ако не броим тънката решителна уста и студените воднистосиви очи.
Първо обиколи помещението съвсем бавно, като започна от дясната страна. Вървеше така, сякаш бе на погребално шествие, въртеше като курдисан глава ту на едната, ту на другата страна, не бързаше. Спря пред койките на болните явно без да се притеснява особено, и ги огледа заедно с красивия лекар, като му шушукаше нечуто нещо, а той само кимаше рязко. Майор Рос зави между обособените в лазарет нарове и наровете при фокмачтата, сетне тръгна по пътеката вляво към кърмата.
При Дринг на долния и Айзак Роджърс на горния нар спря, погледна си в краката и махна на един от редниците да извади изпод койката кофата, която беше изпразнена и изплакната. После се вторачи в Айк, който, отпуснал глава върху скута на Джоуи Лонг, трепереше като листо.
— Този човек е болен — рече майорът по-скоро на Джонстън, отколкото на лекаря. — Преместете го при другите.
— Не, драги ми господине — скочи в миг Ричард, прекалено стъписан, за да бъде предпазлив. — Не е това, което си мислите, ние тук не сме се заразили. Моят другар насмалко да умре от морска болест, това е всичко.
Върху лицето на майора се изписа странно изражение, нещо средно между ужас и разбиране, той се пресегна, хвана Айк за ръката и я стисна.
— Знам какво ти е — рече му. — Водица и сухари, нищо друго не помага.
Виж ти, майор от флотата, който страда от морска болест!
Сетне премести очи към лицето на Ричард, към лицата на всички, насядали на последните два горни нара, огледа офъканата им коса, мокрите дрехи, проснати да се сушат на въжета между бимсовете, наскоро обръснатите им пищяли, гордостта в изражението им, която обаче нямаше нищо общо с наглостта.
— Поддържате много чисто — отбеляза майор Рос и докосна сламениците. — Точно така, много чисто.
Никой не каза нищо.
Майорът се обърна и стъпи върху една пейка точно при отворения люк, та да си поеме чист въздух. С нищо не бе показал, че се гнуси от зловонията, носещи се на талази из тъмницата, на пейката обаче явно му беше по-леко да диша.
— Казвам се майор Робърт Рос — оповести той гръмко, с глас като за парад. — Командвам морските пехотинци, поели на тази експедиция, освен това съм заместник-губернатор на Нов Южен Уелс. Единствен аз се разпореждам с вас и с живота ви. Губернаторът Филип си има други грижи. А за вас отговарям аз. Този кораб е твърде незадоволителен: тук мрат хора и аз възнамерявам да разбера защо. Господин Уилям Балмейн е лекарят на „Александър“, от утре застъпва на длъжност. Лейтенант Джонстън е старши офицер на кораба, а лейтенант Шарп му е заместник. Както гледам, повече от два месеца почти не сте получавали прясна храна. Ще се постарая да поправя пропуска, докато сме в пристанището. Палубата ще бъде обеззаразена, заради което ще се наложи да ви преместим другаде. На кораба ще останат само седемдесет и двамата мъже на койките до преградата към кърмата, очаквам от тях да помагат.
Той махна на двамата си заместници, които седнаха на масата до краката му, обути в ботуши, и извадиха от куфарчето, което лейтенант Шарп носеше, хартия, мастило и пачи пера.
— А сега ще ви преброя и ще съставя списък — оповести майорът. — Посоча ли някого, той ми казва името си и името на плаващия затвор, от който е преместен. Започвайте — подкани той Джими Прайс.
Това отне много време. Майор Рос беше оправен и бърз, но двамата му писари се притесняваха и се мотаеха — писането определено не им бе от най-приятните занимания. След като записаха първите двайсетина души, майор Рос слезе долу и провери какво са направили.
— Ах, неграмотници с неграмотници! Как сте се вредили на кораба, сигурно с рушвети! Малоумници! Некадърници! Няма управия с вас.
„Бре, бре, бре! — помисли Ричард. — Виж го ти какъв кибритлия бил. Не го е еня, че унижава заместниците си през сбирщина каторжници!“
