Но щом пехотинците си тръгнаха, отново се спусна непоносим мрак. Преди малко някой сякаш бе вдигнал було, за да разкрие цялата чудовищност и ужас на зандана, ала мъжете, сгърбени по койките и ококорили като бухали очи, бяха посрещнали с радост златистата светлинка, придала на опасността някакви човешки измерения. Ето че сега бяха изнесли и последния светилник и мъжете, останали в затвора, не можеха да си представят, камо ли да видят и да докоснат онова, сред което бяха останали. Спусна се нощта и въпреки обещанието на майор Рос каторжниците да получат прясна храна никой не се сети да им донесе нещо за ядене.
На заранта започнаха да ги изкарват през предния люк, хората, дошли да изведат болните, бяха с ръкавици и кърпи на лицата и пет пари не даваха, че и при най-малкото движение те пищят като попарени. По пладне малкото мъже, останали в затвора, бяха събрани на трите ката нарове отляво и отдясно при преградата за кърмата. В помещението светеха множество фенери — сега, когато повечето каторжници ги нямаше, се видя в каква клоака са превърнали те за два и половина месеца помещението. Бълвоч, фекалии, препълнени кофи с изпражнения, мръсен под и нарове.
После дойде и техният ред да излязат, но през задния люк. „Чудо голямо, че някой ще ме обере — каза си Ричард. — Ако щат, да грабят, но няма да оставя долу само някое от момчетата колкото да пази багажа. Въпреки че вещите ни сигурно са в безопасност — кой ще тръгне да плячкосва при тия слухове за върлуваща чума!“
Обеззаразяването се свеждаше до това, че взривяваха барут във всички части на „Александър“ под горната палуба и затваряха плътно люковете.
Намираха се насред спокоен залив доста далеч от брега, който представляваше великолепна гледка: навред се виждаха величествени бастиони и крепости, от които се подаваха дулата на огромни топове, защото тук бе щабквартирата на Военноморската флота, обърната на юг, към остров Уайт и отвъд него — към брега на Франция и Шербур, където отколешният неизменен враг на англичаните дебнеше да не го нападнат. Беше си загадка що за град е Портсмут отвъд дебелите зидове на укрепленията, някои от които отпреди управлението на Хенри VIII, други — все още в строеж. Дали тъкмо тук адмирал Кемпенфелд е потънал заедно със своите хиляда воини ведно с „Крал Джордж“? Най-големият линеен кораб, строен някога в Англия, климнал, понеже някъде в корпуса му се появил теч, напълнил се с вода през амбразурите за тежките оръдия и за нищо време потънал сред съскащите въртопи.
Джонсън и Шарп не бяха на едно мнение дали да оковат и ръцете на каторжниците, останали на „Александър“ — накрая Джонстън надделя и така затворниците не бяха оковани. След като загуби спора, Шарп се метна на голямата лодка и отиде да се види със свой приятел и колега на друг плавателен съд, също заминаващ за Ботаническия залив. Тези кораби вече бяха доста, единият дори бе голям почти колкото „Александър“.
— „Скарбъро“ — поясни четвъртият помощник-капитан Стивън Донован, гушнал пъстрия котарак. — Това там е „Лейди Пенрин“, него вече го знаеш, после е „Принцът на Уелс“. Не успяха да вместят всичко на пет кораба, затова включиха и шести. „Шарлот“ и „Дружба“ отплаваха за Плимут, за да натоварят хората от „Дюнкерк“.
— Ами трите кораба, на които прехвърлят товари от лихтерите при брега? — попита Ричард, а после се извърна и изгледа кръвнишки Бил Уайтинг — нищо чудно да реши, че щом са ги извадили от затвора долу, може да си позволи някоя и друга волност и да пуска шегички за педалите пред господин Донован, нещо, от което той надали щеше да остане много доволен.
— Това са товарните кораби „Бороудейл“, „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“. Ще носим доста провизии, които да ни стигнат за три години напред, след като пристигнем в Ботаническия залив — отвърна господин Донован и замилва с очи Ричард.
— А колко според Адмиралтейството ще пътуваме дотам? — поинтересува се Томас Краудър и взе да се умилква на помощник-капитана.
Но понеже не си падаше по такива маймуняци, господин Донован предпочете да отговори на Ричард Морган, който му беше изключително симпатичен. Не толкова заради външния вид, макар че мъжът си беше красавец, колкото заради гордото му държание и усещането, че предпочита да не споделя мислите си с всеки срещнат. Бе роден за водач, но беше пълна противоположност на Джони Пауър, когото целият екипаж познаваше добре. Пауър бе моряк, плавал по река Темза, имаше достатъчно здрав разум, за да не говори тук на пандизчийски жаргон, и начаса намери общ език с членовете на екипажа.
— Според Адмиралтейството пътуването ще ни отнеме някъде четири — шест месеца — отвърна господин Донован, като най-демонстративно пренебрегваше Краудър.
— Аз пък смятам, че ще пътуваме по-дълго.
— Съгласен съм. Когато си правят сметките, ония в Адмиралтейството си въобразяват, че винаги духа попътен вятър, че мачтите никога не се прекършват, рейките не се откачат, платната не се прокъсват и не увисват.
Той почеса под брадичката котарака, който мъркаше високо.
— Нямате ли куче? — поинтересува се Ричард.
