— Не са ми притрябвали тия проклетии! Родни е котаракът на кораба и не отстъпва на никое псе тук, затова и те не го закачат. Кръстен е на адмирал Родни, с когото служих в Западна Индия, когато погнахме жабарите от Ямайка. — Той изсъска на един булдог, който се навърташе около тях, Родни стори същото и псето реши, че има неотложна работа другаде. — На кораба има двайсет и седем кучета, все на пехотинци са. Скоро обаче няма да остане и помен от тях. Шпаньолите и териерите пак се ядват, поне гонят плъховете, но хрътките не вършат друго, освен да привличат акулите. Псетата падат зад борда. Котките — никога!
Той млясна Родни отгоре по главицата и го сложи на перилата, за да покаже нагледно думите си. Без да обръща внимание на плискащата се долу вода, котаракът подви под себе си лапички и продължи да мърка.
— Къде пратиха останалите каторжници? — поинтересува се Уил Конъли, притекъл се на помощ на Ричард, който се измъкна тихомълком.
— Някои са на „Твърд“, други — на „Фортуна“, болните са на кораба лазарет, а останалите — ей на онзи лихтер — посочи господин Донован.
— И колко ще останат там?
— Подозирам, че най-малко седмица-две.
— Но нали хората в лихтера ще премръзнат до смърт!
— Не, няма да премръзнат. Всяка вечер ги свалят на брега и ги водят в лагер, както са оковани с общи вериги. По-добре да са на лихтера, отколкото в плаващ затвор.
На другия ден лекарят на „Александър“, господин Уилям Балмейн, доведе на кораба още двама свои колеги — явно за да го разгледат, докато каторжниците ги няма. Единият — изшушука им Стивън Донован — се казвал Джон Уайт, главен лекар на експедицията. Другият, както мъжете видяха и сами, беше лекарят от Портсмут, когото лейтенант Шарп бе повикал веднага след пристигането на „Александър“.
Тъй като все още не им бяха заповядали какво да правят, каторжниците се струпаха около лекарите и ги заслушаха. Екипажът, който също си умираше от любопитство, не можа да се включи в подслушването, натоварен да пренася багажа, който пристигаше с лихтери.
Лекарят от Портсмут беше убеден, че морът бил рядка форма на бубонна чума, ала корабните лекари Уайт и Балмейн не бяха съгласни с него.
— Болестта е смъртоносна — отсече мъжът от Портсмут. — Бубонна чума!
— Не е смъртоносна — инатяха се корабните лекари. — Не е бубонна чума.
И тримата обаче бяха единодушни за предпазните мерки: палубите трябва да се обеззаразят отново, да бъдат измити най-старателно с катранено масло и сетне белосани с разтвор от негасена вар, стрита на прах креда, клей и вода.
Стивън Донован наблюдаваше разтоварването на лихтерите от левия борд и никак не му беше весело — по палубите набъбваха камари от сандъци, бъчви, чували, буренца и денкове.
— Трябва да свалим всичко това долу! — тросна се той на Уайт и Балмейн. — А как да стане тоя номер, като сте занитили люковете вече цял ден заради тия ваши проклети обеззаразявания? Само едно ще спаси „Александър“ от мъчещите го болежки и това са по-добри помпи за трюмната вода.
— Миризмата — оповести високопарно Балмейн — идва от труповете. Ще изчезне след добро обеззаразяване и една-две седмици в открито море.
Уайт се беше отдалечил, за да погледа как екипажът ще свали товара — все пак, между палубата и отсеците имаше затворническо помещение: надзърна и видя, че масите и пейките в затвора са махнати и отдолу са изникнали тесни квадратни люкове, съвсем същите, както люковете на палубата, разположени на една линия с долните. Прихванати с вериги на лебедки, дори огромните бъчви за вода биваха спускани точно в отсека на третата палуба. Уайт се върна и с все същия вид на властен, оправен шеф дръпна встрани Балмейн и Донован и им даде нареждания.
Трийсет и шестимата каторжници от десните нарове бяха пратени обратно в затвора да мият помещението, да го търкат с четките и с наквасени в оцет парцали, преди то да бъде обеззаразено с барут, а затворниците от левите нарове бяха отведени в помещението за морските пехотинци под кърмата, където да сторят същото.
— Майко мила! — завайка се Тафи Едмъндс. — Клетият Дейви Евънс е бил прав — ние, каторжниците, си живеем в рая в сравнение с това тук, въпреки че сигурно е приятно да спиш в хамак.
Мръсната трюмна вода се беше разплискала по пода на отсека и тук смърдеше дори още по-ужасно отколкото в помещението за затворниците: от зловонните изпарения месинговите копчета по гиздавите алени куртки бяха почернели като въглен. От пода до тавана я имаше, я не метър и осемдесет, което означаваше, че точно както и на „Церера“, трябва да се навеждаш, за да минеш под бимсовете.
Тъкмо там Ричард и каторжниците от наровете вляво станаха свидетели какво се случва, когато неудържимата сила се сблъска с неподвижен предмет — пред възхитените погледи на трийсет и шестима души майор Рос и капитан Синклер се хванаха гуша за гуша направо в отсека, където бяха настанени морските пехотинци. Тази величава схватка биде възвестена от появата на майора в долния край на дъсчената стълба, той идваше от помещението за екипажа горе.
