Всички знаеха, че на кораба има бурета ром. Никой, нито моряците, нито морските пехотинци щяха да издържат на такова пътуване, ако от време на време не гаврътват по някоя и друга чашка. Именно благодарение на рома претъпканите помещения и лошата храна ставаха поносими, нямаше как да минат без ром. Него обаче го складираха не в общите отсеци под затвора и помещението за нисшите офицери.
— Нашият шишкав капитан не иска ум назаем — отбеляза с хитра усмивчица Уилям Дринг от Хъл. — Точно отпред има друг двукатов отсек. Горният кат е за дървата за огрев — държат ги при носовата част. А долният кат е с метален капак и именно под него е ромът. Няма как да стигнеш дотам от затвора, понеже преградата към носа е дебела педя и половина и цялата е в ей такива пирони, точно както и преградата към кърмата. А решиш ли да проникнеш при рома откъм отсека за дървата, ще вдигнеш тупурдия до бога. Ромът за всекидневна употреба се пази в огромен долап на квартердека и го отпуска лично капитанът. А Тримингс бди над него като същинска орлица.
— Тримингс ли? — повтори Ричард. — Това да не е стюардът на Синклер?
— Да, и му е верен, до гроб. Ходи да шпионира и да души.
— Бръкна се човекът и плаща от джоба си за промените на кораба — отбеляза приятелят на Дринг — Джо Робинсън. Нали и двамата бяха моряци, бяха се сприятелили веднага с екипажа. — Довел е да му работят и петима каторжници, все дърводелци. Изнамерил ги е на лихтера и на „Фортуна“. Фордекът си е фордек, но виж, за кабината при кърмата стовариха чуден махагон! Капитанът си прибра хубавите мебели от каюткомпанията, така че на майор Рос ще му се наложи да изписва други и пак се е намусил като буреносен облак.
Всъщност майор Рос винаги си намираше за какво да се муси и далеч не се ограничаваше с капитан Дънкан Синклер и с „Александър“. Сега пък, както неколцина пехотинци пошушнаха на каторжниците (всички прекарваха свободното си време главно в това да разменят клюки и слухове), бил подхванал нова битка, за да замени ориза на експедицията срещу пшенично брашно. За беда с господин Уилям Ричардс младши бе сключен договор, каквито се сключваха при превозване на войската, и това бе позволило на пресметливия доставчик на храна за каторжниците и пехотинците да замени част от брашното с ориз. Оризът беше евтин, господин Ричардс младши имаше цял склад, натъпкан с него, той заемаше по-малко пространство, понеже при готвене набъбваше. Лошото обаче беше, че за разлика от брашното оризът не предпазваше от скорбут.
— Нещо не разбирам — възкликна Стивън Мартин, един от двамата тихи бристълчани, пратени заедно с Краудър и Дейвис. — Как така брашното предпазва от скорбут, а хлябът — не? Нали се прави от брашно?
Ричард се опита да си спомни какво му е обяснявал за тия неща братовчедът Джеймс — аптекарят.
— Според мен е заради печенето — отвърна той. — Хлябът, който ядем, е твърд като камък. В него има ечемик и ръж точно колкото и пшеница, ако не и повече. Какво е брашното — мляна пшеница. Излиза, че именно пшеницата предпазва от скорбута. И трябва да се яде като кнедли или топчета в супата, така че да не се унищожава онова, което предпазва от болестта. Най-добрата защита са плодовете и зеленчуците, но къде ще ги намериш насред морето! Братовчед ми Джеймс внася от Бремен кисело зеле, поръчват му го някои капитани на кораби, понеже е по-евтино от малцовия екстракт, най-добрия лек срещу скорбута. Лошото на киселото зеле е, че моряците го мразят до смърт и трябва да бъдат налагани с камшика, за да го ядат.
— Има ли нещо, което да не знаеш, Ричард? — удиви се Джоуи Лонг, за когото Ричард си беше ходеща енциклопедия.
— Всъщност, Джоуи, не знам почти нищо. Каквото съм научил, ми го е казал братовчед ми Джеймс, той е изворът на познания. От мен се искаше само да слушам внимателно.
— Значи умееш да слушаш — отбеляза Бил Уайтинг, който се изправи и огледа свършената работа — почти бяха приключили. — Това белосване си има едно огромно предимство. Дори когато залостят люковете с решетките, вътре пак ще има много повече светлина. — Той прегърна Уил Конъли през раменете. — Ако седнем, Уил, на масата точно под задния люк, ще е достатъчно светло, за да четем.
