След като същия ден заобиколиха острите зъбери, вклинили се в морето откъм западната страна на остров Уайт, „Александър“ ускори ход и вече не се влачеше, както докато бяха пътували от Тилбъри до Портсмут. Люшкаше се, случваше се и да се разклати надлъжно и тогава повечето каторжници се просваха на наровете, повалени от морската болест. Ричард също усети, че му се повдига, но все пак се овладя и след три часа гаденето му мина. Дали пък бристълчани наистина не понасяха по рождение морето? Земляците на Ричард — Конъли, Перът, Дейвис, Краудър, Мартин и Морис, също се чувстваха, общо взето, добре. Само момчетата от дълбоката провинция и най-вече Айк Роджърс се мъчеха като грешни дяволи.
На другия ден лейтенант Шарп и корабният лекар Балмейн слязоха при тях през задния люк. Стъпваха по-плахо, отколкото преди, но достатъчно напето, с достойнство, за да изглеждат внушително. Двамата редници с тях вдигнаха трупа на Робърт Джефрис, а Шарп и Балмейн тръгнаха по пътеките между наровете, като се държаха за края им и внимаваха да не пипнат нечий бълвоч. Издаваха една и съща заповед: слезте от койките и почистете пода, слезте от койките и излейте кофите, слезте от наровете и ги измийте, пет пари не давам дали сте болни или здрави. Ако сте повръщали по одеялата, изперете ги. Ако сте повръщали по сламениците, изперете ги. Ако сте повръщали по себе си, измийте се.
— Стига да го правят всеки ден, помещението ще бъде чисто — обади се Конъли. — Ох, дано!
— Хич не се и надявай — каза Ричард. — Това е задължение не на Шарп, а на Балмейн, а той не е от най-усърдните. За късмет вече повърнаха храната, най-страшното сега ще бъдат лайната. Хората ще лежат по койките и ще се изпускат направо в гащите, а най-малко половината не са се къпали никога през живота си. Това, че се поддържаме чисти и че все повече от момчетата също се мият, го дължим на братовчеда Джеймс и на страха, който всявам: плашат се от мен повече, отколкото от водата — усмихна се Ричард. — Веднъж да свикнат да се мият, и ще им хареса да са чисти.
— Странна птица си, Ричард — намеси се Уил Конъли. — Колкото и да го отричаш, но именно ти си главатар на наровете вляво. — Той затвори очи, да провери дали няма да му призлее. — Добре съм, ще взема да почета.
Седна на пейката при масата в средата точно под отворения люк, сложи трите тома на „Робинзон Крузо“ пред себе си, намери мястото, докъдето бе стигнал, и не след дълго потъна в четивото — очевидно и не забелязваше, че корабът се полюшва.
Ричард се разположи до него и разгърна атласа на света. Наистина си беше друго, откакто бяха белосали помещението.
След като „Александър“ подмина откъм юг Плимут, повечето мъже вече понасяха клатенето, макар че Айк Роджърс и още неколцина така и не можаха да се преборят с морската болест. Щом веднъж свикнаха, че подът сякаш се надига, а сетне хлътва под нозете им, те дори се престрашиха да се разхождат по пътеките между наровете. Точно така, докато бе станал да се поразтъпче, Ричард се запозна един ден с Джон Пауър, негласния водач на наровете в предната част на помещението.
Беше симпатичен момък, снажен и пъргав като котка, с пламтящи черни очи и странния навик да ръкомаха неистово, докато говори. Точно като жабарите, като италианците, а не като англичаните, холандците или германците. Имаше вид на човек, подложен на голямо напрежение, но не защото се притеснява или е избухлив, а защото прелива от невероятна енергия и жар. А от очите му личеше, че по душа си е авантюрист.
— Ричард Морган! — провикна се момъкът, когато той мина покрай койката му в горния ъгъл, там, където предната преграда опираше в десния борд. — Добре дошъл на вражеска територия.
— Не съм ти враг, Джон Пауър. Аз съм кротък човек, който си гледа работата.
— Сиреч, наровете отляво. Разправят, че там светело от чистота. Както приляга на истински бристълчанин.
— Наистина съм бристълчанин, но защо не дойдеш и не видиш с очите си? Вярно е, че не общуваме много-много с другите, но това е, защото не говорим лондонския пандизчийски жаргон.
— Момчетата ми наистина го говорят, макар че аз гледам да го избягвам: моряците не го понасят. — Пауър слезе от койката и отиде при Ричард. — Бре, Морган, сега, като те гледам отблизо, виждам, че си старец.
— Миналият септември навърших трийсет и осем, но годините, Пауър, не ми тежат. След близо пет месеца на „Александър“ се чувствам донякъде омаломощен, пак добре, че свършихме малко работа в Портсмут, това ми повъзвърна силите. Вечно пращат бристълчани да чистят трюмната вода — носовете ни са обръгнали и на най-страшната смрад. Ти къде беше — на лихтера, на „Твърд“ или на „Фортуна“?
— На лихтера. Погаждам се добре с моряците на „Александър“, така че спестих на момчетата плаващите затвори в Портсмут. — Той въздъхна и заръкомаха тържествуващо. — Нищо чудно в скоро време да се уредя и моряк на „Александър“. Господин Боунс, третият помощник–капитан, ми обеща. Тогава и аз ще си възвърна силите.
— Пък аз си мислех, че през цялото пътуване ще ни държат долу в затвора.
