Някъде в началото на април върнаха всички каторжници на кораба, а строежът на фордека и на кабината при кърмата вървеше с пълна пара. Каторжниците обаче не знаеха, че майор Рос тепърва ще се жалва на властите за условията на „Александър“ — предпочиташе ремонтът на кораба да е напреднал, да не би на някого да му хрумне да го спре, когато той нададе рев. Капитан Синклер бе решил да построи новото помещение за екипажа вътре в кораба и да добави от двете страни мостик с ширина към метър, така че да се стига лесно до носа, където бяха нужниците на моряците. За каторжниците, оставени на „Александър“ да го обеззаразяват, това си бе истинско блаженство: люковете бяха отворени и те можеха да ползват клозетите на екипажа вместо отвратителните кофи. Сега люкът при фордека беше похлупен с кабинка (наподобяваща кучешка колибка със скосен покрив), така че готвачите да стигат до отсека с дървата, без да се мокрят; люкът точно пред квартердека, който водеше към помещението на нисшите офицери, също беше покрит с кабинка за разлика от люковете на затвора, който имаха отгоре само метална решетка и капак.
„Ще слагат капака — помисли си Ричард — всеки път при бурно море, когато вълните ще стигат горната палуба, и ние ще бъдем като слепци, докато бурята не утихне. Ще бъдем оставени без въздух и светлина.“
Сега вече всеки ден им даваха прясно месо и зеленчуци и ги пускаха на малки групички на горната палуба, за да подишат чист въздух и да се поразтъпчат, въпреки това обаче на „Александър“ продължиха да върлуват болести. Уили Уилтън умря — първата жертва сред каторжниците от западните краища, но не от странния мор с отоците. Беше настинал в това убийствено време и болестта бе засегнала гърдите му. Корабният лекар Балмейн се зае да му слага топли лапи, та Уили да отхрачва по-лесно, лекуваше го, както биха лекували всеки свободен бристълчанин, въпреки това той се спомина. За пневмонията нямаше друг лек освен топлите лапи. Айк Роджърс преживя ужасно загубата. Той вече не беше същият мъж, с когото Ричард се бе запознал в Глостърската тъмница. Правеше се на бабаит и на голям кибритлия колкото за прах в очите на другите. По душа си беше хрисим човек, който обожаваше конете и свободата по друмищата.
Издъхнаха и други. До края на април само за месец умряха дванайсет каторжници. И морските пехотинци не бяха пощадени от болестите — косяха ги треска, белодробни възпаления, делириум, парализа. Трима ужасени редници избягаха, в последния ден на месеца ги последва и четвърти. Един сержант, един барабанчик и четиринайсет редници бяха прехвърлени в болница, а кандидати да ги заменят трудно се намираха. „Александър“ все повече се прочуваше като кораба на смъртта във флотилията — слава, която щеше да си запази. Често се случваше всички освен каторжниците, оставени на борда и първия път (сега, след смъртта на Уили Уилтън, те бяха седемдесет и един души), да бъдат пращани другаде и отново да започва обеззаразяването с оцет, барут, катранено масло и негасена вар. И всеки път момчетата на Ричард от наровете вляво заварваха трюмната вода замърсена.
— Корабът все едно кара без помпи за трюмната вода. Те просто не работят — рече отвратен Мики Денисън.
Умряха още трима души. С тях починалите от началото на април станаха петнайсет, а броят на каторжниците се бе свил от двеста и десет на сто деветдесет и пет души.
На единайсети май, повече от три месеца, откакто ги бяха качили на кораба на смъртта, се разчу, че губернаторът Филип най-сетне е пристигнал на своя флагмански кораб „Сириус“ и на другия ден флотилията от единайсет плавателни съда ще издуе платна. Но не би. Екипажът на кораба за провизии „Фишбърн“ не си бил получил надниците и моряците отсекли, че няма да потеглят, докато не си вземат парите до последното пени. Затворниците на „Александър“ лежаха по койките, завити с одеяла — най-сетне им бяха раздали по едно на двама души. Вероятно като награда за това, че ги бяха съблекли чисто голи и ги бяха претършували: какво точно търсеха, никой така и не разбра. Не ги провериха обаче отзад. Все пак парада тук командваше майор Рос. Не им взеха нищо.
На тринайсети май, някъде час след разсъмване — наближаваше лятното слънцестоене и се зазоряваше рано — Ричард се събуди и усети, че „Александър“ се движи: шрангоутите скърцаха, чуваше се как водата се плиска тихичко о корпуса, корабът се поклащаше едва доловимо. Ала и това бе достатъчно, та Айк пак да започне да повръща — другарите му обаче се бяха погрижили да вземат копанята на клетия мъртъв Уили и я поднасяха на Айк всеки път, когато му призлееше, а после Джоуи я празнеше в кофата под наровете.
Онзи ден Робърт Джефрис от Девайзис издъхна от пневмония — одеялата се бяха появили твърде късно.
