— А, не, стига господин Боунс да е прав. Той твърди, че губернаторът Филип не искал да си отиваме мърцина, държал да пристигнем в Ботаническия залив здрави и читави, за да сме в състояние да работим.
Стигнаха до бъчвата с морска вода при преградата откъм десния борд, обърнаха се и тръгнаха към предната част на помещението. Пауър стрелна с крайчеца на окото Уил Конъли, все така зачетен в Даниел Дефо.
— Всички ли знаете да четете? — попита донякъде завистливо.
— Шестима знаем, от тях петима сме бристълчани: Краудър, Дейвис, Конъли, Перът и аз. Другият грамотен е Бил Уайтинг — отвърна Ричард. — В Бристъл е пълно с безплатни училища за бедните — издържат се от благотворителност.
— А в Лондон, кажи-речи, няма такива училища. Въпреки че открай време съм смятал четенето на книжки за пилеене на време. Така де, и без да знаеш да четеш, ще разбереш по табелите пред продавниците какво има вътре. — Той отново замаха с ръце. — Сега обаче виждам, че не е лошо да си грамотен. Ако четеш, времето минава по-бързо.
— Е, щом се качиш горе, няма да ти се струва толкова тягостно. Женен ли си?
— Кой, аз ли? А, не, без мен. Жените са отрова — отсече Пауър и закърши пръсти.
— Не, те са като нас, има добри, има лоши, има и средна хубост.
— По колко жени от всеки вид познаваш? — попита Пауър и се усмихна, при което се видяха здравите му бели зъби — значи, не си падаше по чашката.
— Срещал съм повече добри, отколкото лоши, не познавам нито една, която да е средна хубост.
— А ти женен ли си?
— Цели два пъти, ако се съди от делото ми.
— Колкото до делата, лейтенант Джонстън ми каза, че не разполагат с нито едно. — Момъкът стисна ликуващо пестници. — Представяш ли си? Вътрешното министерство така и не е сколасало да прати на Филип списък с имената ни, никой си няма и представа какви престъпления сме извършили и колко трябва да лежим. Смятам, Морган, още щом стигнем в Ботаническия залив, да се възползвам от това.
— Както гледам, във Вътрешното министерство си клатят краката, точно както и в Акцизното управление на Бристъл — отбеляза Ричард, когато стигнаха койката на Пауъл и той се покатери без всякакво усилие.
Движеше се леко като Стивън Донован, за когото на Ричард му беше мъчно, откакто ги бяха върнали долу в тъмницата. Може и да беше обратен, но инак бе много начетен, не беше каторжник и Ричард можеше да си говори с него и за друго, освен за затвора.
Той се върна умислен при нара си. „Виж ти, излиза, че властите не знаят кой какво престъпление е извършил, колко му остава да лежи… — рече си той. — Може и да стане така, както Пауър самонадеяно очаква, но не е изключено губернаторът да реши на своя глава, че на всички каторжници им остава да излежават по четиринайсет години. На кого са му притрябвали цели орди лишени от свобода, които половин — една година след като пристигнат, почнат да твърдят, че са си излежали присъдите!“ Следвайки нишката на мисълта си, Ричард чак сега се досети защо са ги претърсвали в Портсмут. За да се прибереш с кораб у дома, ти трябват пари, а всички каторжници знаеха, че в плановете на Парламента не влиза те са се връщат в Англия. Някой от обкръжението на Филип бе проявил достатъчно здрав разум, та да предположи, че доста от затворниците и затворничките сигурно кътат нейде пари, с които се надяват да си платят пътя обратно. „Трябваше да постъпиш както господин Сайкс, майор Рос! Ти обаче не си такъв грубиян. Разгадах ти всички спатии — ти си човек на честта, ще браниш като орлица своите хора. Черноглед шотландец, кибритлия, който не си мери много-много думите, но не си честолюбив и страдаш от морска болест.“
На двайсети май, докато „Александър“ пореше огромните вълни и проливния дъжд, започнаха да извеждат каторжниците на малки групички на палубата, за да им свалят оковите от краката. Първи качиха болните, сред които включиха дори Айк Роджърс, който бе толкова зле, че корабният лекар Балмейн взе да му дава по два пъти на ден чаша силно вино от Мадейра.
Когато дойде редът и на Ричард, той се качи горе и видя, че се е извила буря — от кораба не се виждаше нищо друго, освен няколко метра от океана, забулен с бяла пелена, валеше като из ведро. Някой тикна Ричард на палубата, така че той се пльосна с изпружени крака. Двама от пехотинците седнаха един до друг на столчета, единият приплъзна под халката на веригата широк ковашки резец, а другият стовари отгоре върху подвития му край чука. Болката беше неописуема, защото силата на удара се предаде и върху крака, но Ричард дори не трепна. Подложи лице под дъжда и го остави да се стича на мощни струи по кожата му, а освободеният му дух се зарея нагоре към сивите дрипи на облаците. Още един неописуемо болезнен удар, и другият му крак също се освободи от оковите, а Ричард — замаян, мокър до кости — се почувства неописуемо, блажено щастлив.
