Някой — и той не разбра кой — му подаде ръка и му помогна да се изправи. Ричард се дръпна да не пречи и усети, че му се завива свят и че е лек като перце: изведнъж би даде сметка, че веригите, с които е бил окован цели две години и девет месеца, вече ги няма.
Щом се върна в затвора, се разтрепери като листо, смъкна подгизналите дрехи, изстиска ги, така че чистата сладостна дъждовна вода да се стече във филтъра от шуплест камък, метна ги да се сушат на въжето, прихванато за бъчвата с морска вода и за един от бимсовете, избърса си с парцал тялото и си облече набързо нови дрехи. Божичко, какъв ден! Сякаш бележеше някакъв поврат в живота му.
Оная вечер, докато лежеше до петимата мъже, не по-малко щастливи от него, а „Александър“ пореше вълните в Бискайския залив и се отдалечаваше все повече от Англия, Ричард написа наум писмо на човек, който съчетаваше мъничко от баща му, малко от Джем Тисълтуейт, много от братовчеда Джеймс — аптекаря, и целия Уилям Хенри.
