„Не знам как да ти опиша какъв човек съм станал, нито дори какви промени съм претърпял. Станах друг не заради затвора, не заради лишенията, униженията, жестокостта, падението. Смятам, че човекът, в който се превърнах, винаги се е спотайвал вътре в мен и само е чакал сгоден случай, за да стане господар на душата ми. Зарекох се да оцелея, а ето че отдавна не ме интересува дали ще успея. Сякаш усещам някакво предначертание, мощен спазъм на воля, много по-висша от моята. Повелителят на душата ми, сиреч аз, заедно с Оногова, който стои неизразимо по-високо от мен, сякаш ме е откъснал бавно и безвъзвратно от всички и всичко, което съм познавал, което съм обичал и искал, което съм бил. Везните, на които се държи животът ми, клюмнаха в друга посока. Аз не съм пеперуда, точно както не съм и червей. Ала как иначе да обясня онова, което ми се случи? Мога да го оприлича единствено на метаморфоза, на пълно преображение. Вътре в ума, вътре в душата ми. Човекът, появил се впоследствие, не е по-велик, по-стойностен, по-чист или по-добър. Той просто е различен.
През последните две години и девет месеца четох ли, четох в захлас и това само по себе си вече ме промени. Макар и да бях окован във вериги, макар да бях най-презрян сред презрените, пак имах привилегията да разбера какво мислят мъже, в сравнение с които не съм нищо повече от мъничка прашинка. И докато се хранех с плодовете на техния ум, си отгледах и свои. Ако не го бях сторил, сега нямаше да виждам онова, което виждам, и нямаше да доловя промяната.
Шекспир е казал: «Утре, утре, утре със ситни стъпчици от ден на ден напредва, додето стигне сричката последна на времената идни, а всички наши вчера какво са те, освен светлик по пътя, по който глупецът към смъртта отива.» Как бих могъл да го изразя по-добре? Макар че аз не съм Макбет и влагам друг смисъл, все пак бих искал да ти кажа, че… Вчера бях глупец, към смъртта поел. А днес не знача нищо. Ала откак разбрах, че тази могъща и необратима промяна може да се случи заради два удара с чука насред безкрайното море, знам, че утре, утре човекът, който съм, ще продължи нататък.
Драги ми приятели — кръв от моята кръв, скъпи синко, когото обичам повече от всичко на тоя и на всички светове, — аз не ще се върна никога у дома. Проумях го в мига, когато оковите ми паднаха. По някакъв неуловим начин тъкмо вие ми вдъхнахте силата, която съм длъжен да отнеса на място, за чието съществуване дори и не подозирахме, за да правя там и аз не знам какво, само знам, че трябва да го правя. Не като цар, не като господар, не дори като свободен гражданин. Струва ми се, че и когато умра, пак няма да зная какво трябва да правя, въпреки това обаче ще съм го направил. За мен това е загадка, огромна загадка, в която дори не дръзвам да надзърна. Но ако успея, то ще е благодарение на вас.
Живея в мир със себе си. За мен вчера е безвъзвратно отминало и докато лежа в тази огромна мърдаща тъма, днес, сега всъщност не значат нищо за мен. Утре — това е коравият хляб и осоленото говеждо. Ала утрешният ден е едничкото, което ми принадлежи, и то ми е предостатъчно.“
