На заранта погледна своите приятели и се помъчи да види всекиго от тях така, както бе видял себе си. Какво ли им беше на душата? Какво си мислеха за този небивал, огромен експеримент в човешкия живот? Дали някой от тях изобщо съзнаваше, че вероятно няма да се върне никога вече? Мечтаеха ли си за нещо? Хранеха ли някакви надежди. И ако да — за какво мечтаеха, на какво се надяваха? Ала Ричард нямаше как да го узнае, понеже никой от тях не го знаеше. Ако беше задал тия въпроси на глас, без недомлъвки, щеше да получи отговорите, които дават всички: пари, благоденствие уют, спокойствие, любене, жена и деца, дълъг-предълъг живот, никакви ядове. Е, и той се надяваше, и той си мечтаеше за всички тези неща, но не тях имаше предвид в онова написано наум писмо. Те не бяха част от ослепителната светлина, озарила го насред развалините на живота му.
Всички тези мъже го гледаха с доверие и упование, това обаче можеше да бъде начало, но не и край. Трябваше да накара всекиго от тях да прогледне, че съдбата му е в негови ръце, а не в ръцете на Ричард Морган. Тарторът на наровете вляво може и да им беше нещо като баща, но не можеше да им бъде и майка.
Сега вече им разрешаваха да излизат на горната палуба, ала само при условие да не се изсипват целият затвор наведнъж и да не пречат на екипажа. Бяха позволили на Джон Пауър, преливащ от радост, да работи като моряк, а също на Уили Дринг и Джо Робинсън. Колкото и странно да му се виждаше на Ричард, не всички каторжници искаха да се качват на палубата. Влизаше им в положението на болните: в Бискайския залив морската болест повали и неколцина, които дотогава не бяха страдали от нея. Но и след като им бяха смъкнали оковите, се намираха и такива, които се задоволяваха да се излежават по койките или да се събират около някоя маса, за да играят карти. Вярно, още духаше бурен вятър, но „Александър“ не току-така се славеше като як, устойчив кораб за превозване на роби. Трябваше да излязат много по-големи вълни, та да залеят палубата и да последва заповед капаците по люковете да се затворят.
След като лейтенант Джонстън се разпореди, че мъжете могат да се разхождат по палубата, времето взе бързо да се оправя и небето — да се прояснява. Вече бяха дали на каторжниците неизменния корав хляб, осолено говеждо и ужасна портсмутска вода. Шестима от морските пехотинци бяха пратени да напълнят с кофи солена вода бъчвите в затвора, а онзи сухар, лейтенант Шарп, тръгна да обикаля напред-назад по пътеките между наровете и видеше ли нещо нередно, нареждаше койките и подът долу да се почистят. Сигурни, че лейтенантът ще остане доволен от вида на техните нарове, десетима от общо дванайсетте момчета на Ричард махнаха за довиждане на Айк и Джоуи Лонг и се изтеглиха през люка горе на палубата.
Завчас хукнаха към перилата, за да видят за пръв път океана. Сивата му повърхност бе изпъстрена със стоманеносиво, тук-там по вълните се белееха и разпенени зайчета, ала хоризонтът се виждаше, а заедно с него и другите кораби от флотилията. Някои се падаха отляво, други — отдясно, а два бяха толкова изостанали, че се мержелееха само мачтите им. Съвсем близо до „Александър“ се носеше другият голям кораб за превозване на роби — „Скарбъро“, който представляваше вълшебна гледка с издутите си платна и разветите в неведом морски код флагчета, с тъпия нос, порещ вълните, блъскащи заедно с халите кърмата отдясно. Надстройката му беше по-голяма, отколкото на „Александър“, и сигурно заради това пълномощникът на доставчика — Закарая Кларк, бе предпочел да пътува с него. От „Александър“ беше избягал и представителят на флотата — лейтенант Джон Шортланд, който се бе прехвърлил на кораба с провизиите „Фишбърн“, макар че един от двамата му синове беше втори помощник-капитан на „Александър“. Другият беше на „Сириус“. Тук царуваше шуробаджанащина.
Както и в Тилбъри, шесторката на Ричард се пръсна веднага щом мъжете усетиха чистия въздух и възможността да се усамотят, доколкото това беше възможно. Ричард се покатери на една от двете големи лодки, преобърнати с дъното нагоре върху купчината резервни мачти, и се зае да брои корабите. Начело на флотилията беше бриг с размерите горе-долу на „Александър“, после идваха „Скарбъро“ и „Александър“, след тях плаваше двумачтовият стражеви кораб „Бдителност“, който се бе долепил до „Сириус“ и не се отделяше от него, точно както пале — от майка си. Отзад май беше „Лейди Пенрин“, сетне плаваха трите кораба с провизиите, а накрая, вече при хоризонта, бяха корабите, от които се виждаха само мачтите. Общо единайсет плавателни съда, освен ако нямаше някой, който да е извън обсега на полезрението им.
— Добър ден, Ричард Морган от Бристъл — поздрави Стивън Донован. — Как се чувстваш?
Въпреки че на Ричард му се искаше да поостане сам, той се зарадва много на Донован, когото бе преценил правилно като достатъчно умен, та да разбере, че каторжникът не споделя сексуалните му предпочитания. Усмихна се и кимна с уважение, без обаче да раболепничи.
