— За кое ме питате, за морската болест или за оковите? — рече той и му стана приятно, че корабът ту се надига, ту хлътва отново.
— Морската болест не те мъчи, това е очевидно. За оковите.
— Не можете да разберете какво е да си без окови, ако не сте ги носили като мен две години и девет месеца, господин Донован.
— Две години и девет месеца ли? Какво си извършил, Ричард?
— Признаха ме за виновен, че съм изнудвал един човек за петстотин лири стерлинги.
— И на колко те осъдиха?
— На седем години.
Донован сбърчи чело.
— Нещо не се връзва. Би трябвало да са те обесили. Сигурно са ти намалили присъдата?
— Не. Още първия път ме осъдиха на седем години заточение.
— Както гледам, съдебните заседатели не са били много сигурни във вината ти.
— Затова пък съдията бе убеден в нея. Отказа да ме предложи за помилване.
— Но ти май не съжаляваш особено.
Ричард сви рамене.
— Какво има да съжалявам! Сам съм си виновен.
— А за какво похарчи петстотинте лири?
— Не съм ги похарчил за нищо, дори не съм се опитвал да осребрявам клетвената разписка.
— Знаех си аз, че си интересен мъж.
На Ричард му докривя от спомените, пробудени от разговора, затова побърза да смени темата.
— Бихте ли ми обяснили кой кораб как се казва, господин Донован?
— „Скарбъро“ гледа да не изостава от нас, „Дружба“ води, бива си го, не се дава! През цялото време ще има да го гоним.
— Защо е толкова бърз? Може и да съм бристълчанин, но не разбирам особено от кораби.
— Ами защото е с добра конструкция. Направляващите платна осигуряват най-подходящото съотношение, така че корабът да се движи бързо и при лек ветрец, и при буря. — Донован протегна дълга ръка и посочи „Бдителност“. — Ей онзи стражеви кораб има такелаж като на бриг, а това не е добре. И понеже има и втора мачта, не е зле Хари Бол да промени ъгъла на рангоута. Излязат ли вълни, пъпли като костенурка, понеже корпусът е ниско във водата и платната не могат да се опънат както трябва. „Бдителност“ е кораб за безветрено време, става най-вече за Ламанша, всъщност е плавал, кажи-речи, само там. Хари Бол сигурно се моли за хубаво време.
— А онзи кораб зад съдовете на Военноморските сили „Лейди Пенрин“ ли е?
— Не, това е „Принцът на Уелс“, който също прекарва каторжници. Зад него са „Златната дъбрава“, „Фишбърн“ и „Бороудейл“. Двете костенурки отзад са „Лейди Пенрин“ и „Шарлот“. Ако не бяха те, досега да сме дръпнали напред, ала командващият флотилията се е разпоредил в никакъв случай да не се губим от поглед. Затова и „Дружба“ не може да опъне брамстенгите, а ние — бомбрамсала. О, колко приятно е отново да съм в открито море! — Лъчезарно сините очи съгледаха Джон Джонстън, който се показа откъм владенията на шефовете на квартердека. Стивън Донован скочи със смях долу. — Едва ли има нещо, което да е по-сигурно, Ричард, от това, че тия дни ще те видя отново.
Сетне отиде при офицера, командващ морските пехотинци, с когото очевидно беше в прекрасни отношения.
„Май са си лика-прилика“ — помисли Ричард, но не слезе от наблюдателния си пост. Стомахът му къркореше — при този приказно хубав въздух Ричард се нуждаеше от повече храна, каквато обаче нямаше да получи. Половинка корав хляб, стотина-двеста грама осолено говеждо на ден плюс два литра портсмутска вода. Твърде недостатъчно. Ох, къде ли бяха прелестните дни на Темза, когато благодарение на търговските лодки си похапваха на корем на обяд!
Постоянният, неутолим град мъчеше всички каторжници освен повалените от морска или от някаква друга болест. Докато Ричард и другите от левите нарове при кърмата бяха на палубата, неколцина ленивци от десните нарове отсреща измайсторили лост от метален болт, който задигнали от гротмачтата, и разбили люковете за отсеците, разположени на еднакво разстояние един от друг по пътеките между койките. Не открили ром, затова пък се натъкнали на чували със скрит хляб. Ала както обикновено, и този път се намерил кой да ги издаде. В миг дванайсетина пехотинци нахълтали през задния люк и спипали крадците, докато пирували със задигнатия хляб, похапвали на корем и мятали на поразия от малките твърди самуни на всеки, който се пресегнел или им поискал малко хлебец.
Шестима мъже бяха изведени на палубата и там бяха изправени пред лейтенант Джонстън и лейтенант Шарп.
— Двайсет удара с камшика! После отново ги оковете — нареди ядосан Джонстън.
Кимна на ефрейтор Сампсън, изникнал с бича от кабината при задния люк. Въпросният бич, за който се мълвеше какво ли не, представляваше дебела ръкохватка намотано около сърцевината въже и девет тънки конопени връвчици с възли по тях и накрая с топчица с цвят на олово.
На Ричард му идеше да хукне и да слезе в затвора, после обаче видя, че извеждат другарите му до последния човек оттам, за да наблюдават боя.
