Шестимата бяха съблечени до кръста: смяташе се, че двайсет удара с бича по задника не са достатъчни. Първата жертва беше завързана за скосения покрив на кабинката над задния люк. Камшикът изсвистя — не се налагаше биячът да прилага голяма сила, за да го завърти. От обикновения камшик и пръчката оставаха само резки по кожата, от палката се надигаше морава цицина, докато от този бич тук кожата се разкъсваше още при първия удар, а когато оловното топче по краищата на вървите докоснеше тялото, моментално се появяваше огромна алена буца. Ефрейтор Сампсън си разбираше от работата; случваше се да бъдат налагани и пехотинците, които получаваха по дванайсет, а понякога и повече удари. Всеки удар се стоварваше на различно място, така че след двайсетия, гърбът на клетника приличаше на решетка от окървавени резки и отоци с размерите на детско юмруче. После лисваха върху гърбината на жертвата кофа солена вода, от която човекът се разпищяваше тъничко, сетне на негово място заставаше следващият. Докато ефрейтор Сампсън млатеше шестимата безразлично — по нищо не личеше да обича или пък да мрази работата си, — на вече миналите през камшика им слагаха окови на краката с верига, дълга, горе–долу, колкото веригата, каквато носеха затворниците на „Церера“. Никой не ги прати долу — лейтенант Джонстън само кимна на бияча и на десетината пребледнели като платно пехотинци, за да им покаже, че са свободни.
Ричард усети, че му се гади. Скочи от мястото си, отиде бързо при перилата, надвеси се и се напъна. Но беше прегладнял, нямаше какво да повърне и затова се задоволи да гледа вторачено водата на някакви си три метра под него. Беше бистра като сълза, прозрачните медузи из нея приличаха на мънички призраци със свилени чадърчета и дълги, проточени лъскави пипалца с нещо като дантела отстрани. Те помръдваха, тласкани от водата, която корабът изместваше, и от течението.
Не щеш ли, се чу съсък, от който Ричард подскочи като ужилен — досами корпуса нагоре се изстреля дълго лъскаво тяло, проблеснало на слънцето, което описа над повърхността дъга на пълна свобода и на невероятна радост. Делфин? Морска свиня? Имаше и други палуващи животинки, направо гъмжеше от тях, които си играеха на гоненица с мръсния вехт „Александър“. По лицето на Ричард започнаха да се стичат сълзи, но той дори и не опита да ги избърше. Всичко това бе част от Божията красота и от грозотата на людете. Какво място можеше да има човекът в този невероятен всемир?
Боят с камшика отрезви всички, а „Александър“ продължи нататък по пътя си на юг към Канарските острови.
Джон Пауър бе научил от своя приятел господин Боунс, че един каторжник, когото той познаваше бегло — Николас Грийнуел, бил помилван в деня, преди флотилията да напусне Портсмут, и тайно е бил изведен от кораба. Лейтенант Шарп и досега помнеше недоволството, заляло „Александър“ след помилването на Джеймс Бартлет още докато „Александър“ бе хвърлил котва край Тилбъри.
— В началото така и не се усетих, че онзи синковец го няма, после, след като видях, че е изчезнал, реших, че е хвърлил топа — сподели Пауър с Ричард и господин Донован, застанали на палубата така, че вятърът да отнася думите им. — Негодник с негодник! Ах, мамка му! Трябваше да оправдаят мен, а не Грийнуел!
Пауър открай време се кълнеше, че е невинен и изобщо не е бил заедно с Чарлс Йънг (нямал и представа къде се намирал той сега), докато оня отмъквал с лодка от един лондонски кей четвърт тон рядка дървесина, собственост на Източноиндийската компания. Пазачът познал Йънг, но не бил готов да потвърди под клетва, че вторият обирджия е именно Пауър. Както обикновено, съдебните заседатели предпочели да си вържат гащите и да издадат присъда виновен, да не би после да се окаже, че вторият човек наистина е бил Пауър, нищо че пазачът изобщо не бил сигурен. Съдията се съгласил с тях и осъдил Пауър на седем години заточение.
— Трябваше да пуснат мен! — продължаваше да се вайка момъкът, а мургавото му лице се бе изкривило от болка. — Грийнуел си беше обирджия, две мнения няма! Аз обаче нямам неговите дебели връзки, имам само болнав баща, а вместо да се грижа за него, гния тук! Негодници с негодници, да опустеят дано!
— Не се разстройвай! — взе да го утешава Донован, който изведнъж започна да се държи, както подобава на истински ирландец от Ълстър и на благочестив протестант. — Късно е да плачеш, Джони. Не забравяй за бича, а веднага щом си излежиш присъдата, се прибирай вкъщи.
— Дотогава баща ми ще се спомине.
— Е, не се знае. А сега изпълни каквото ти е възложил господин Шортланд, инак току-виж пак те върнали долу в затвора и тогава по цял ден ще се чудиш какво да правиш.
Гневът на Джон Пауър се поуталожи, но не и болката му. Младежът огледа от глава до пети високия четвърти помощник-капитан и все така с очи, пълни със сълзи, се отдалечи.
— Наистина недоумявам защо харесвате не него, а мен, изпосталелия старец — рече замислен Ричард, решил, че е крайно време да си изяснят нещата.
Върху красивото лице на Донован се изписа учудване, ала в очите му заиграха дяволити пламъчета.
