— И да те харесвам, Ричард, страстта ми щеше да си остане несподелена. Но дори един котарак може да се любува на краля.
Бяха умрели още от каторжниците, сега на „Александър“ бяха останали едва сто осемдесет и осем лишени от свобода.
Точно когато Томас Гиъринг от Оксфорд береше душа, от мъглата и ситния дъждец изникна Тенерифе — морето тук бе тъй спокойно, че затворниците, на които бе наредено да слязат долу в помещението, така и не разбраха, че корабът им е навлязъл в пристанище.
След като три седмици не бяха вършили нищо друго, освен да хранят каторжниците и да церят собствените си рани от камшика, сега морските пехотинци се заеха сериозно със задълженията си. Най-неприятната им задача по време на плаване беше да варят в казаните парчетата осолено говеждо, които сержант Найт бе длъжен да претегля на кантара, проверен лично от лейтенант Шортланд, представителя на Военноморските сили. Но тъй като него го нямаше, за да присъства на ритуала, сержант Найт просто режеше говеждото и свинското както дойде, на парчета от около двеста грама за каторжниците и от по шестстотин грама за пехотинците. Каторжниците би трябвало да получават и грах или овесена каша, но сержант Найт отпускаше тия деликатеси само в неделя, след църковната служба. Беше му дошло до гуша да се прави на бавачка и да им трепери на тая сган престъпници. Само това — оставаше да им мери сега и месото! Дори и лейтенант Шарп да слезеше долу, за да наблюдава какво става, Найт не си правеше труда да тегли дажбите или да ги прави горе-долу еднакви и Шарп не му казваше и дума. Защо да си създава главоболия!
Морските пехотинци бяха много нещастни, и то не само заради различията, естествени в група от около четирийсет мъже, принудени от немай-къде да се търпят един друг. Уж би трябвало да се поуспокоят, след като ги преместиха в помещението за нисшите офицери, те обаче продължиха да се бунтуват. Е, наистина си беше къде-къде по-приятно да живееш в това помещение със странна форма, където таванът бе много по-широк от пода. Но румпелът влизаше вътре в него, горе при тавана, и стенеше, скърцаше, тракаше на кухо, а понякога, ако кормчията завъртеше рязко руля, за да изправи курса, се случваше и да халоса някого, както си лежеше в платненото гнезденце на хамака. Тук пехотинците имаха въздух и светлина, влизащи през няколкото амбразури, вонята не бе непоносима, а и екипажът бе така любезен да остави помещението сравнително чисто.
Ала онова, от което пехотинците бяха лишени, далеч надхвърляше придобивките: те не си получаваха четвъртинката ром, полагаща им се всеки ден. Капитан Дънкан Синклер, който се разпореждаше със спиртните напитки, се бе заел да разводнява рома и да го превръща в нещо, известно като грог. Малко преди „Александър“ да напусне Портсмут, пехотинците нададоха неистов вой и няколко дена след това получаваха рома така, както си е редно — без капка вода в него. Сега пак им пробутваха воднистия грог, караха на него още от Сили. Не им стигаше румпелът, ами не можеха да се похвалят и с непробудни сънища, да не говорим пък за благочестивите помисли. На всеки кораб ромът е начало и край на всички земни наслади, на които може да се радва един моряк или морски пехотинец, а ето че сега и едните, и другите от немай-къде се наливаха с грог. И екипаж, и пехотинци мразеха поголовно до смърт Синклер. Не че на него му пукаше — той си живееше царски горе на високото, в своята кабина при кърмата, която бе превърнал в крепост. По-нататък по време на пътуването възнамеряваше да продава рома, който сега пазеше като орлица. Щом тия негодници си искаха четвъртинката ром, щеше да им се наложи да си плащат. Ето, и той си плати за кабината, макар и да знаеше отлично, че Адмиралтейството няма да се бръкне, за да покрие разходите.
Вече наближаваха пристанището на Санта Крус и морските пехотинци потриваха ръце в очакване да слязат на брега и да изгълтат колкото могат да носят ром. Точно тогава обаче майор Рос се разпореди никой от пехотинците да не напуска кораба — не им се полагал отпуск, моля ви се! Лейтенант Джонстън ги бе уведомил вяло, че през целия ден щяло да има пълна вахта, понеже губернаторът Филип не искал каторжниците да стоят залостени долу в затвора. И не само това — Джонстън оповести, че се очаквало губернаторът Филип и личният му адютант, лейтенант Кинг, да дойдат на внезапна проверка на кораба, докато той е в Тенерифе. Да му мислели морските пехотинци, чиито кожени широки черни вратовръзки не са пристегнати добре, а черните кожени гети до коленете не са закопчани правилно.
По-нататък лейтенант Джонстън натърти с уморено движение на ръката, че корабът е натъпкан с най-закоравели престъпници, а Тенерифе е твърде близо до Англия, за да си гледат работата през пръсти. Заплашен от военен трибунал заради недоволството, предизвикано от грога, сержант Найт не се чувстваше особено щастлив. Същото важеше и за приближените му.
